Преди седмица 86-годишната ми майка претърпя сериозна операция и днес я прибрах от болницата. Предстои й възстановяване, нужни са грижи и т.н., но не за да се оплаквам реших да пиша, макар че при приема в болницата яко ми бяха вдигнали кръвното, че и се бях засилила жалба до МЗ да пускам (заради прословутите бележки от кръводарители), но за това ще разкажа в отделен пост.
Реших да споделя челен опит, какъвто определено не очаквах. Както казах, мислех да пускам жалба, но още на втория ден се отказах от тази идея, а на третия ден вече обмислях да пусна благодарствено писмо, защото искам целият свят да разбере, че в българската здравна система все още има оазиси на професионализъм и добро отношение към болните и техните близки.
Говоря за хирургичното отделение на МБАЛ Лозенец – София, по-известна като „Правителствена болница“.
В продължение на една седмица стоях поне по 4-5 часа на ден (сутрин и вечер по 2-3 часа) и през цялото това време не срещнах нито един лош поглед или жест, нито едно невротично поведение. Напротив – видях едни лъчезарни, отзивчиви, грижовни хора. От лекарите, през сестрите до санитарките – всички до един проявяват такава изключителна грижа и внимание, че чак не вярвах, че е истина. И никой не се оплаква, никой не казва „това не е моя работа“. Сестрите и лекарите вършат и санитарска работа, без да се оплакват – хранят болните, помагат при тоалета – нещо, което обикновено дори санитарките отказват да правят като хората.
Буквално през 5-10 минути имаше някой в стаята при майка ми – лекар, сестра, санитарка – непрекъснато някой следи дали всичко е наред с болния, непрекъснато питат има ли нужда от нещо, как е, добре ли се чувства и т.н. Честно казано, ставаше ми неудобно, че вися там – да не им преча и да не си помислят, че ги следя. Истината е, че практически от моето стоене почти нямаше нужда (като изключим чисто психологическите нужди на майка ми да вижда близък човек), защото мама беше под непрекъснато стриктно наблюдение и грижа. И съм сигурна, че не го правеха, само докато съм там, защото след това и майка споделяше разни неща от типа как докторът я нахранил или как я завел до тоалетната и т.н.
Няма как да пропусна и отличните битови условия. Няма го специфичният „аромат“ на болница, спалното бельо и пижамите на болните се сменят всеки ден (а ако се наложи, и повече от веднъж дневно), при това не са в някакво безобразно парцаливо състояние (с петна, дупки и пр.), а са си с перфектно качеството, опънати и искрящо бели. Обзавеждането и оборудването също е впечатляващо. Изобщо направено е всичко възможно болният да се чувства комфортно и сигурно, без неприятното усещане на болнична атмосфера.
Онзи ден попитах една от сестрите (младо момиче на не повече от 35 години) кога почива, защото колкото пъти отида, тя все е „на смяна“. Тя просто ми се усмихна и леко махна с ръка. На другия ден изразих позитивните си впечатления пред другата сестра (сподели, че е пенсионерка, но „все още мога да работя, а няма хора“), казах й, че не съм вярвала, че все още в България се намират такива болнични екипи. Тя с изключителна скромност ми каза: „За съжаление, така е, но ние си обичаме болните и с удоволствие се грижим за тях. Навремето обслужвахме по-специални хора и бяхме научени на по-специално отношение. После специалните хора изчезнаха, но специалното отношение остана – така сме свикнали, така сме научени, такива стандарти следваме и това не се промени с времето“.
Хора, за мен това е изумително! Изумително е, че има такива райски островчета в морето на принципно безобразното ни здравеопазване. Значи, когато „така сме научени“, може! Ама, защо не може всички така да са научени?! Кога, как и защо превърнахме болниците в бездушни касички?
Доброто отношение и грижа е половината от лечението! За мен тези прекрасни хора от хирургията на „Лозенец“ са бели лястовици, които трябва да бъдат показвани като невероятен пример за човечност и професионализъм – хора, които не са забравили каква клетва са полагали, хора, които работят с призвание, хъс, сърце и усмивка! Покланям им се и им благодаря от сърце! Благодаря им, че ги има! Ако можех някак да приложа упражнението „copy-paste“, бих ги мултиплицирала във всички болнични отделения.
За съжаление, така и не научих имената на сестричките и ми е трудно да им благодаря поименно, но това не прави благодарността ми по-малка. Специално искам да благодаря на доц. Драгомир Дарданов за златните му ръце и златното му сърце!
БЛАГОДАРЯ!