Признавам, че пиша тези редове, водена от силна емоция и тъга. Ще ви говоря за хор „Бодра смяна“. Ако решите, прехвърлете се към нечий друг пост, защото този се очертава да е дълъг и вероятно за мнозина скучен, но за мен е важно да споделя…
С „Бодра смяна“ са свързани 47 години от живота ми, първите десет от които бях хорист, а след това се включих в многохилядните редици на бодросменците, които милеят за този бисер на българската култура и изкуство.
През последните поне 20 години активно участвам с труд, емоции и лични финанси в дейности, подкрепящи „Бодра смяна“. Създадох лого, сайт, YouTube канал и фейсбук страница на хора (и ги поддържам, естествено), съставих книга за дългогодишния диригент на хора Лиляна Бочева, инициирах учредяването на Сдружение „Бодросменци“. което стана факт през пролетта на миналата година (имаме официална регистрация като юридическо лице с нестопанска цел в обществена полза).
Със сдружението издадохме книгата за Лиляна Бочева, организирахме два големи концерта, посветени на 100-годишнината на Лиляна Бочева и 125-годишнината на Бончо Бочев. Стартирахме работа и по подготовката на концерт за 80-годишнината на „Бодра смяна“ през 2026 г. Отделно, през годините (докато още нямахме официално сдружение) бодросменци не спираха да подкрепят под една или друга форма „Бодра смяна“ – именно бившите хористи организираха честванията на 60-годишнината и на 70-годишнината на хора, правили сме доброволчески акции по подреждане на архиви, почистване и ремонт на помещения, събирали сме средства за униформи и каквото още се сетите.
Всичко това сме го правили в името на три важни неща:
- Съхраняването на историческата памет за постиженията на Бодра смяна и нейните големи създатели и учители Бончо и Лиляна Бочеви;
- Предаването на традицията към новите поколения бодросменци;
- Възстановяването на автентичното звучене на „Бодра смяна“ като марка за качество.
Впрочем, държа да знаете, че по-горе говорех от 1 л., ед. ч., не за да се самоизтъквам, а за да подчертая колко дълбока е връзката ми с „Бодра смяна“. Иначе е важно да кажа, че не съм единственият луд ентусиаст, поддържащ хора. Напротив, както винаги съм подчертавала, бодросменци са ГОЛЯМА СГОВОРНА ДРУЖИНА, която планини повдига. Хиляди са порасналите деца, изградени като стойностни личности и професионалисти в тази изключителна школа. И всички тези деца, с чувство на дълбока благодарност и признателност към ролята на „Бодра смяна“ за тяхното личностно развитие, винаги са се стремили да помагат, така че „Бодра смяна“ да я има. Но не просто да вегетира, а наистина да я има – ИСТИНСКА, СТОЙНОСТНА, ДОСТОЛЕПНА, ГОРДА, ВДЪХВАЩА РЕСПЕКТ!
За незапознатите ще разкажа, че след смъртта на Лиляна Бочева, хорът изпадна в сериозна криза. Имаше борба за диригентското място, докато „Бодра смяна“ се бореше за оцеляване. Дълга сага е за разказване, но… в един момент сагата приключи с назначаването през 2010 г. на настоящи диригент Александър Кочков, който дотогава е работил в системата на Националния дворец на децата (НДД), водейки различни други състави (и „Бодра смяна“ е към НДД).
Първоначално имахме очаквания Кочков да стабилизира състава и наистина лека-полека хорът започна да се пълни с деца, като стигнаха до 50-60 (преди това бяха останали двайсетина). И тук приключват добрите новини.
Истината е, че Кочков фактически ликвидира „Бодра смяна“ като звучене, репертоар, методи на обучение, концертна дейност, традиции и т.н.:
- Бяха премахнати вокалните и солфежните занятия – децата учат песни по слух, което е пълен абсурд за един почти професионален хоров състав, какъвто е „Бодра смяна“.
- Силно се влоши дисциплината – диригентът не държи на редовно участие в занятията, а половината от репетиционното време е посветено на почесвания, мигания и пр. „занимания“, нямащи нищо общо с обучителния процес.
- Не се работи за привличане на нови хористи. Нещо повече, диригентът е практически неоткриваем от родители, които искат да заведат децата си за прослушване.
- Репертоарът логично беше сведен до двугласи и тригласи с ниско ниво на сложност и почти никаква музикална стойност.
- В репертоарно отношение не само качеството е проблем, но и количеството, защото настоящият състав на „Бодра смяна“ е неспособен да уплътни повече от 30-40 минути концертна програма, а навремето имахме репертоар за поне 24 часа пеене без прекъсване. Снощи гледах запис от едно интервю на Лиляна Бочева във „Всяка неделя“ с Кеворк Кеворкян, в което тя сподели, че само за съответната година репертоарът на хора се е увеличил с 47 нови произведения. Мога да се обзаложа, че целият репертоар на сегашната „Бодра смяна“ няма такъв обем.
- Не се работи за сценична култура. Изкушавам се да споделя, че при правенето на сценария за концерта за 100-годишнината на Лиляна Бочева чух от Кочков изумителната реплика, че „децата не могат да стоят повече от 30 минути на сцената, защото се изморяват“. Това е наистина потресаващо! Защото децата на истинската „Бодра смяна“ са стояли и по 3 часа на сцената, предхождано от многочасови репетиции, но никога не са се оплаквали от умора. „Децата могат всичко“ е максимата на Бончо Бочев, която винаги сме следвали!
За 15-те години диригентстване на Кочков тотално беше прекъсната традицията на „Бодра смяна“ – и по отношение на репертоар, и по отношение на обучение, и по отношение на звучене, и по отношение на спомен за историята, създателите, учителите… Днес портретът на Бончо Бочев е заврян в една от тоалетните на хора! Това е символ на неуважение към историята и липса на всякакво чувство за приемственост!
„Бодра смяна“ е принизена до нивото на детска забавачка или максимум училищен хор.
Най-жалкото в цялата тази история е, че родителите на настоящите хористи отказват да осъзнаят в състав с каква история и световна класа участват децата им и се примиряват с посредствеността, на която ги обричат. Нещо повече, те много си харесват Кочков, защото… бил добър човек. Само че да си добър човек и добър музикален педагог са много различни неща. Да си диригент на състав от класата на „Бодра смяна“ е изключителна отговорност, която не всеки може да понесе, а някои дори не се стараят…
На 15-та година от „ерата Кочков“ ръководството на НДД най-сетне прозря, че този човек или не може, или не иска (или и двете) да възстанови качеството на „Бодра смяна“. И на 13 окт. т.г. директорката на НДД със своя заповед размени местата на диригента Кочков и корепетитора Хр. Христов, т.е. направи Кочков корепетитор, а Христов – диригент на хора.
Тази вест, съвсем естествено, ни накара да въздъхнем с облекчение, че най-сетне има някаква надежда нещо да помръдне, нещо да се промени, да се влее нова енергия в „Бодра смяна“. Христов дори си направи труда да изготви концепция за развитие на хора (нещо, което Кочков за толкова години дори не си е помислил, че е редно да стори). Поздравихме новия диригент и му заявихме готовността си да бъдем полезни, както винаги сме били – да знае, че може да разчита на съдействие и помощ. Всеки има право на шанс и ние с чисто сърце му го дадохме. Разбира се, не безусловно – всяка крачка встрани от стандартите на „Бодра смяна“ щеше да провокира нашата реакция. Смятам, че Христов беше наясно с това.
И тук се случи голямата буря. Родителите скочиха да бранят „добрия човек“ Кочков и влязоха в истинска война с „лошите бивши“. Сдружение „Бодросменци“ се оказа най-големият враг на Тутраканската селищна система. Дни наред бяхме брутално обиждани и упреквани във всички земни грехове, без грам мисъл какво изобщо сме правили през годините и защо сме го правили. Така и не можаха да ни дадат логичен отговор на въпроса защо инвестираме в ТЕХНИТЕ деца, какво ни мотивира, ако не любов към „Бодра смяна“, а в нашите очи техните деца са „Бодра смяна“ – те са нашите наследници, те са част от нашето бодросменско семейство. А ние наистина сме семейство!
Родителската истерия стигна до министъра на образованието, който нареди на директора на НДД да си изтегли заповедта и да възстанови старото положение, т.е. Кочков се върна на бял кон в „Бодра смяна“, готов да векува там. Всъщност, основната му цел и надежда е да изкара още 5 години до пенсия, че… кой ще го вземе с тези невероятни успехи на културния фронт.
След този развой, „Бодросменци“ изпратиха писмо до МОН с настояване за две неща:
- Да не се отменя директорската заповед и да се даде шанс на Христов да поеме диригентството на хора;
- Да се назначи независима експертна комисия, която да оцени актуалното състояние на „Бодра смяна“ и да даде препоръки за бъдещи действия.
Познайте дали получихме отговор от министър Красимир Вълчев. Точно така – не получихме! Няма и да получим. Защото очевидно управленският капацитет на образователния министър стига до това да взима решения на база персонален натиск, а не на база проучване и експертиза по казуса. Не е нужно да слуша нас, но нека се допита до специалисти! Каква е експертизата на родителите? Защо един министър сляпо им се доверява? Или има някаква изгода да го прави, или е безхаберен за съдбата на един детски хоров състав с 80-годишна история. Защото с това негово решение окончателно се слага кръст на „Бодра смяна“. Всички шансове за развитие на този състав са окончателно провалени. Дано на Вълчев това му стане ясно някой ден, но… едва ли. А и едва ли го вълнува. Вероятно има други по-важни „политически“ вълнения в този момент.
Всъщност, кога ли културата и културните институции са били важни за българските политици?!
Обвиняват ни, че се опитваме да „присвояваме“ „Бодра смяна“… „Бодра смяна“ не е ничия собственост – тя е национално богатство! И да, ние сме истинският глас на „Бодра смяна“, защото нашите гласове са били част от „Бодра смяна“, нашите гласове са изграждали „Бодра смяна“. Кои, ако не нашите гласове, трябва да звучат силно в ушите на взимащите решения?!
Сигурно се чудите защо към този пост не споделям изпълнение на „Бодра смяна“, а на детския хор на Торонто. Обяснявам – защото детският хор на Торонто е създаден по модел на „Бодра смяна“ и, за разлика от българската „Бодра смяна“, е съхранил методиката на обучение, стила, звукоизвличането, перфекционизма, вкл. по отношение на облеклото, лицеизраза, че и липсата на бретони (за да са открити лицата) – всичко ценно, което прави един хоров състав уникален и впечатляващ, приятен за слушане (и за гледане).
За незапознатите ще кажа, че „Бодра смяна“ е първият български детски хор и по негов модел са създадени почти всички следващи хорове у нас (вкл. Детският радиохор – Лиляна ни е разказвала как Христо Недялков е идвал на нашите репетиции да попива занаят от Бончо Бочев), както и много хорове в света (този на Торонто е само един от примерите).
Много световноизвестни композитори са писали произведения специално за „Бодра смяна“.
Хорът е носител на десетки национални и международни награди (вкл. „Най-добър детски хор в света“ от конкурса на ВВС „Нека пеят народите“) и има зад гърба си над 40 издадени плочи, 47 задгранични турнета на всички континенти, хиляди изпълнени творби от практически всички жанрове (от предкласика и класика, през народна и църковнославянска музика, до творби на съвременни автори) и… хиляди обучени деца, успешно реализирали се в различни сфери.
Да, скъпи мои приятели, които имахте нервите да изчетете този текст, „Бодра смяна“ е част от националното ни богатство и е прославил страната ни в целия свят (и до днес получаваме писма от фенове от Япония, например – още не са ни забравили). И този бисер на българската култура безславно и безсрамно е хвърлен на бунището на историята. Както казаха родителите на сегашните деца, мястото ни е в музея…
Впрочем, цялото наследство на „Бодра смяна“ под формата на снимков, видео и аудио материал, цялата история (вкл. статии, спомени и т.н.) сме събирали като пчелички години наред, за да пазим жива историята и заслугите на тази велика хорова школа за развитието на българската култура. И това не са го правили институциите или родителите на сегашните хористи – правили сме го точно ние, бившите хористи, със собствени сили и средства, защото милеем, защото знаем, защото помним какво ни е дала „Бодра смяна“. Разбира се, родителите не се посвениха да претендират за права върху комуникационните канали на хора, т.е. за права върху нашия труд, върху нашите емоции…
Написах всичко това с много болка, огорчение и гняв. Гняв срещу безхаберието на институциите. Гняв срещу безхаберието на обществото. Дори гняв срещу популярни бодросменци като Орлин Горанов, Михаил Белчев, Стефан Димитров и много, много други родни звезди, които днес позорно мълчат и не си помръдват пръста.
Благодаря ви, че ме изтърпяхте, защото напоследък самата аз трудно се понасям!