Изказването на вицепремиера Асен Василев за „некадърните работодатели“ постигна поредното разделение в обществото – на „недооценен финансово пролетариат“ и „чорбаджии-изедници с Бентлита и почивки на Малдивите, чиято единствена цел е трупане на печалби“.

Само че темата не е толкова елементарна и не е „черно-бяла“.

За сведение на обилно и компетентно коментиращите из нета в подкрепа на „истините“, изречени от вицепремиера, ще напомня, че „бизнес“ са и хилядите малки и семейни фирми, които едва свързват двата края, благодарение на „усилията“ на правителствата от последните 30 години, благодарение на ужасната бизнес среда, благодарение на петорните сметки за електричество, благодарение на проблемите, с които се сблъскват челно всеки ден, общувайки с администрацията, търсейки работници и т.н., и т.н. Тези хиляди малки бизнесмени не могат и да мечтаят за Бентлита и Малдиви.

Да, целта им е печалба и това не е укоримо, защото такава е нормалната пазарна логика. Но тази цел не минава през някакво садистично желание за мачкане на работниците, колкото и коментиращите да се опитват да ни убеждават точно в това.

Лично аз не познавам работодател, който да не иска да плаща високи заплати на работниците си. Няма работодател, който да не иска да насърчава качествените си хора, защото е наясно, че успехът му зависи от тях. Но всеки работодател плаща толкова, колкото може да си позволи. А колко може да си позволи не зависи само от него – зависи от средата, от пазара, от заетите, от държавата и т.н.

От друга страна, всеки работник работи там, където му плащат толкова, колкото го устройва – като не го устройва, напуска и търси по-добри условия. При изключително ниската безработица у нас не би следвало да е проблем на един кадърен работник да си намери добре платена работа, а ако е некадърен, да не се оплаква и да не търси вината някъде другаде.

Много лесно и удобно е да се наднича в канчето на шефа, защото работното време на работника е нормирано, неговите служебни проблеми приключват в края на работния ден, а основната му мисъл е как на определено число от месеца да получи заплатата си. Шефът обаче няма работно време и няма минута, в която да не мисли как да осигури парите за онова число от месеца, така чакано от работника. Ако беше толкова лесно, прекрасно и малдивски безгрижно да си работодател, нека всички недоволни от пролетарската си участ да се пробват да станат работодатели. От сега виждам как на мига яхват Бентлито и палят към Малдивите 🙂

Из хилядите коментари, които изчетох, ярко се открояваше тезата, че масово се плаща „под масата“ и се внасят осигуровки на по-ниска от реалната заплата. Затова „Хак им е на работодателите! Прав е министърът!“.

Да, има голям сив сектор (не само в България!), но за съществуването му не са виновни единствено работодателите.

Лично аз знам не един и два случая, в които желанието за по-ниско осигуряване е на работниците по една или друга причина (за да имат по-висок нетен доход, за да получават някакви социални плащания, детски надбавки и пр., за да не им запорират пари от банката заради неплащане на вноски по кредит и т.н., и т.н. – случаи разни). А работодателите са принудени да следват капризите на работниците си, защото са кът. Смятате ли, че има разумен човек, който ще предпочете да поддържа „черна/сива каса“, чрез която да се разплаща с работниците си, вместо всичко да му е чисто и да няма проблеми? Задавате ли си въпроса защо има работодатели, които хитруват с осигуровките? Дали го правят за удоволствие, или са принудени от нещо или някого?

За сивия сектор вина има и държавата, която в продължение на три десетилетия не направи нищо съществено, за да убеди хората, че от осигуряването има смисъл. Защото срещу високите осигурителни вноски осигуреният получава почти колкото този, който не е внесъл нито лев в обществените фондове. Защото социалната, минималната, средната и максималната пенсия не се различават съществено. Защото срещу 2000 лв. годишни здравни вноски си плащаш почти всички изследвания и прегледи, недай си Боже, операции и т.н., а спешната помощ е с широко отворени врати за неосигурените от маргинализираните общности. Защото у нас е по-изгодно да не си осигурен или поне да не си осигурен напълно. Докато системата е така устроена, сивият сектор ще си бъде все в тези големи размери. И, пак казвам, за това не са виновни единствено работодателите. Но те са най-лесната мишена. Те са „чорбаджиите-изедници, трупащи печалби на гърба на нещастния пролетариат“. Ехо, изкарайте си петолъчките от главите – социализЪмът приключи преди 32 години!

Казано накратко, не се говори така! Няма нормална държава, в която един министър (особено вицепремиер и особено министър на финансите) да си позволи подобно брутално изказване и то да остане безнаказано. Ясно е, че у нас няма да има политически последствия (просто защото ние отдавна не сме нормална държава), но вече има обществени последствия и те са именно в разделението, благодарение на насъскването срещу „некадърните работодатели“. Проблемът е, че този филм го гледаме вече 30 и кусур години. Явно продължаваме, БЕЗ промяна!

ПП: Илюзия и тежък популизъм е, че с повишаването на МРЗ се повишават доходите и благосъстоянието на хората. Истината е, че се увеличават разходите, защото по МРЗ се равняват една камара такси и таксички, заплати и заплатки на чиновници.

МРЗ и СРЗ (която е функция от МРЗ) се ползват като база за определяне на редица плащания, вкл.:

• определяне на работни заплати на ръководители на държавни ведомства, държавни и общински лечебни заведения, фирми с преобладаващо държавно/общинско участие;
• определяне на възнаграждения за участия в заседания на управителни органи на държавни ведомства и фирми;
• определяне на финансови стимули (бонуси, награди, подаръци) в държавната администрация;
• определяне на сумите за облекло на служителите в държавната и съдебната администрация;
• размера на доходите, върху които може да се прави запор;
• за изчисляване на парични обезщетения от ДОО.

Например, основната заплата на народните представители се равнява на три средномесечни заплати в обществения сектор, а заетите в администрацията на Народното събрание имат право всяка година на сума за облекло в размер до две средномесечни заплати на заетите в бюджетната сфера.

С нарастването на МРЗ нарастват публичните разходи, които се формират от нашите данъци. Следователно, най-голяма полза от ръста на МРЗ има държавната администрация – хората, които харчат, а не тези, които изкарват парите в държавата.