Защо медицинското съсловие така силно се напряга, като заговориш срещу ковид-мерките?

Защо непременно за тях това означава, че им отричаш усилията, а не се замислят, че всъщност самите те са най-потърпевши от паркинсоновия маниер на управление на кризата?

Не си ли дават сметка, че управлението в стил „тука има – тука нема“ и облъчването откъм телевизора ги постави в ситуация всеки хипохондрик да търчи към болницата при първата кихавица? А после… нямало легла, нямало лекари, нямало сестри… Ами, няма да има!

Дават ли си сметка, че обърканите, недообмислени и променящи се през ден правила направиха хората разногледи и ги принудиха да се щурат между джипита, РЗИ-та, болници и пр. със и без повод, обзети от ужаса, че ще умрат? А на тези, които наистина може да умрат (вкл. от други заболявания), няма кой да им обърне внимание!

Бидейки най-потърпевши, не би ли следвало именно медиците да са най-протестиращи срещу цялата тази неразбория, която партийното и държавно ръководство ни устрои?

Наистина ли хора, учили шест и повече години медицина, са способни да се държат като роби на системата, вместо да помислят какви са причините за настоящото положение и да потърсят сметка на причинителите?

…

Много още въпроси мога да задам, но и тези ми стигат.

Отраснала съм в семейство на лекар. Имам много роднини и приятели лекари. Дълбоко ценя тази професия! Дълбоко ценя настоящите усилия, които полагат, и си давам сметка за тежестта, която им се стовари. И точно защото си давам сметка, не разбирам овчедушието, на което непрекъснато се натъквам. Вместо да изригнат и да настояват за резумни решения от тези, които отговарят за стабилността на здравната система, те насочват гнева си към потърпевшите от неадекватността на системата, към потенциалните пациенти, към тези, които си позволяват лукса да мислят обективно, а не паникьорски истерично.