Не успях да открия снимка от първия си учебен ден, затова публикувам тази, а тя е от завършването на първи клас.
Точно преди 40 години на 15 септември беше първият ми учебен ден.
Странно е, но още помня колко изплашена бях тогава, обградена от огромна група непознати деца и тълпа екзалтирани родители. „Снажният“ ми ръст ми гарантира настаняване на първия чин – факт, който допълнително ме стресира, защото бях най-отпред, точно пред черната дъска, почти като на изпит.
Целият този ужас се изпари в мига, когато пред нас застана Анастасия Димитрова – първата ми учителка. Жена на средна възраст, с респектираща осанка, но с мека интонация и топъл поглед…
През годините преминахме през ръцете и сърцата на десетки преподаватели – първо в училище, после и в университета, но другарката Димитрова си остана Първата!
Днес всички са единодушни, че образованието сега е на светлинни години от образованието преди. И не, това не е въпрос на поколенческо разбиране, а на обективни факти, които едва ли някой може да отрече.
Днес не спираме да коментираме и да се възмущаваме от неграмотността и посредствеността, която „произвежда“ образователната ни система, но обикновено докарваме разговора до лошата материална база, остарелите програми и вехтите методики на преподаване. Увлечени в модерния разговор за модерните технологии, обаче, пропускаме най-важните, базовите неща, които всъщност са определящи за огромната пропаст между „преди и сега“.
А важните разлики са, че:
- Тогава огромната маса преподаватели бяха такива по ПРИЗВАНИЕ, а не по принуда (например, защото не са имали качествата да се реализират някъде другаде);
- Тогава от първостепенно значение беше ДИСЦИПЛИНАТА – и вкъщи, и в училище, и на улицата, и… навсякъде!
- Тогава имахме РЕСПЕКТ – и към преподавателите, и към учебния процес, и към родителите си.
- Тогава още от първите класове ни учеха, че житейският успех минава през университета, а там няма как да влезеш с тройка, при това на пето класиране!
- (следствие от т. 4) Тогава ходехме на училище, ЗА ДА УЧИМ, а не да демонстрираме новия си телефон или силикона и екстеншъните!
Със сигурност, още много разлики могат да бъдат изредени, но все си мисля, че ако малко повече поработим като общество и, най-вече – като родители, за връщане на базовите ценности у децата, картината би била доста по-различна. Защото новите технологии и методики на преподаване не могат да заменят възпитанието, а без възпитание са практически непостижими и дисциплината, и респектът, и желанието за усъвършенстване.
Все пак вярвам, че и днес в българското училище има отдадени на професията си учители – учители с мисия и с грижа за бъдещето на децата. На тези учители се покланям, защото си давам сметка колко им е трудно да бъдат такива в едно неблагодарно, оскотяло общество, общество без ценности, без визия за бъдещето и, най-страшното – без надежда.
Честит празник на тези учители! Защото за тях 15 септември е истински празник, а за останалите е… неприятен край на лятната ваканция и нищо повече.
Честит празник и на всички първолаци! Защото и те комай са единствените празнуващи на този ден ученици, а за останалите е… просто край на лятната ваканция и нищо повече 🙂
На празнуващите пожелавам да бъдат здрави и да съхранят вълнението, с което посрещат 15 септември.