Баща ми – изобретателят…

Това е един разказ за баща ми – човекът със златни ръце, който не спираше да майстори разни неща и превръщаше старото и ненужно в ново и полезно.

Татко беше офицер по образование и професия, артист по душа и деен организатор, който умееше да увлича хората в обществено полезни дейности. Душата на компанията…

След като се пенсионира от армията (на 42 години, в разцвета на силите си), започна административна работа в СО МАТ (най-големият автомобилен превозвач в Европа по онова време – държава в държавата) и бързо се издигна до директор на Протокола –  биваше го в организирането на събития, посрещането на делегации и т.н. Работата определено му доставяше удоволствие и гореше в нея.

Но още по-голямо удоволствие му доставяше да майстори разни неща. Вкъщи перманентно бяхме в ремонт – местеха се мебели, местеха се стени, разменяха се места на стаи, често старите мебели се прекрояваха и придобиваха някакъв коренно различен вид и предназначение…

Някъде към края на 70-те татко стана горд собственик на вилно място близо до София (в лозенската планина) и така меракът за ремонти у дома се прехвърли към аграрни и строителни активности в планината.

Започна се с превръщането на един бивш военен полигон (разцепен от магистрала “Тракия” и, поради това, запустял), пълен с камъни и почти двуметрови треви, в земя, на която се ражда всичко, вкл. фъстъци, а околната местност (извън вилните парцели) беше залесена с борове и ели, които днес вече образуват прекрасна иглолистна гора.

Мина се през прекарването на пътища и електричество на цялата вилна зона. За пътищата татко осигури от “Кремиковци” сгур (отпадъчен материал), който беше насипан и отъпкан с валяци. Този път още е чудесен за ползване, по-здрав от асфалт. Електрифицирането беше много по-трудна и дълго осъществима задача, но и тя не се опря на татко. На сто врати почука, сто директори довлече на вечери и обеди у нас, но се сдобихме с жици. Заради всички тези усилия, виладжиите започнаха да го наричат “Кмета” и за тях той беше точно такъв. Дори като почина, докараха един огромен камък от планината, за да му направят паметна плоча, а и имаха идея да кръстят улицата край нашето място на него. Честно казано, не знам дали го направиха, но и само фактът, че имаше такава идея, говори достатъчно. Много го ценяха и много разчитаха на него. Защото умееше да решава проблеми, при това на изцяло доброволни начала.

Дойде ред да се строи вила, обаче по онова време строителството там беше забранено – можеше да се поставят само “леки дървени постройки, тип барака”. Но татко с барака трудно можеше да се задоволи. Затова започна да търси вариант, който хем да е оригинален и стабилен, хем да е съобразен със закона. Така измисли причудливата ни вилна постройка, която е шестоъгълна пирамида, на цели два етажа. Кръсти я “шатрата”. Татко се шегуваше, че само той и Тодор Живков имат шатри (визираше шатрата на езерото в Правец) 🙂 Вилата ни така стана известна – основен ориентир на територията на вилната зона беше шатрата – всичко се обясняваше с това накъде от шатрата трябва да се тръгне, за да се стигне до някъде си.

И така… започна строителството на шатрата. Не само формата й беше нестандартна – нестандартни бяха и материалите, от които я направи. А материалите бяха основно отпадъчни – като се започне от основната конструкция (стените) и се стигне до покритието на покрива. Сега като се замисля, татко си беше еколог – всичко умееше да рециклира 🙂 И сега, като казвам, че е направена от отпадъчни материали, да не си помислите, че не е здрава. Нищо подобно! Това е сигурно най-стабилната постройка в района, а и най-топлата, нищо че наоколо е пълно вече с 2-3 етажни вили (в една дори има асансьор). Като ходеха на лов зимно време, ловците си правеха сбирките в шатрата, защото само там беше възможно да се отопли. Всъщност, и до днес шатрата не е мръднала, макар че вече повече от 20 години не я поддържаме (факт, който много ме натъжава).


Но защо реших сега да разкажа всичко това?

В края на 80-те години (точно преди промените) в единствената тогава телевизия – БНТ, имаше едно много иновативно за онези времена предаване – “За инициативните и предприемчивите“, с водещи и автори Нери Терзиева и Живко Желев. Много нашумя това предаване, много хора го гледаха, защото беше атрактивно, на фона на всичко останало. Та, един наш съсед по вила се свързал с екипа на предаването и споделил, че неговият приятел Калчо Алашки прави от нищо нещо, а най-актуалното му изобретение е превръщането на отпадъчна ламарина в перфектен (здрав и евтин) покрив. Така, абсолютно изненадващо за татко, един прекрасен ден на вилата дойде екип на предаването, а него поканиха да гостува в студиото (в Пловдив). Помня, че татко доста дълго се дърпаше от това участие, но накрая склони.

Много години минаха оттогава. От много години периодично се сещам за това негово участие, но все не намирах нужния ентусиазъм да се разровя из архивите. До вчера… Когато се разрових… И попаднах на избрани епизоди от предаването. Прехвърлих диагонално всичките, но по закона за всемирната гадост, татко го нямаше. В края на последния изгледан от мен епизод попаднах на реплика на водещата Нери “А сега на телефонната ни линия е Калчо Алашки, който ни беше гост в миналото предаване…“. Така идентифицирах кое точно е предаването – февруари 1989 г. В следващата минута се свързах с Нери и я помолих да го намерим. Нери откликна тутакси. Час по-късно получих от нея съобщение, че предаването е открито и днес ще го имам на диск.

Получих го! Господи, не можете да си представите какъв подарък е това за мен! Сутринта го гледах и плаках… Благодаря на Господ и на Нери, че ми направиха този подарък! Самото участие на татко не е нищо особено, но за мен тези кадри са безценни и ми носят изключителна емоция. Защото не бях чувала гласа му, не бях виждала мимиката му почти четвърт век (от 1995 г.). Това беше изключителен жест от страна на Нери, за който никога няма да мога да й се отблагодаря. Обичам те, Нери! Благодаря от сърце!


Това е откъс от предаването “За инициативните и предприемчивите”, излъчено през февруари 1989 г.

Останалите оцелели епизоди от това иновативно за времето си (а и не само) предаване можете да видите ТУК. Уверявам Ви, струва си гледането – особено младото поколение журналисти/продуценти има какво да научи.

Вашият коментар

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Translate »