Случайна среща с Даниела Кънева…

Гергана Гиздина – моята любима приятелка, колега и “приемна дъщеря” (както тя мило определя отношенията ни), вчера случайно се запознала с журналиста и виден бодросменец Даниела Кънева.

Посъветвах я да сподели публично за преживяното, защото такива срещи са изключително ценни и запомнящи се.

Гергана ме послуша и ето какво публикува:


[stextbox id=’grey’]Ох, има хора, които, като ги срещнеш, и ти се иска да се похвалиш на целия свят, особено като се запознаете случайно в индийски ресторант! Хваля се! И благодаря на Ирина Нашкова, че ме запозна с тази велика жена!

Да кажа за моето поколение – това е Даниела Кънева! Тя е първият български кореспондент на БТА в Япония и първата жена, чуждестранен журналист, акредитирана постоянно в Япония. Става очевидец на ритуалното харакири на Юкио Мишима през 1970 г. Големият японски писател е прочут колкото с публичното си самоубийство, толкова и със световния си роман „Златният храм“. Интервюира Индира Ганди и взима последното интервю от Раджив Ганди докато той сам пилотира самолета си. Това е интервюто, което е гръмнало в целия свят в нощта на убийството му и до днес на този ден – 21 май, вървят кадри от него по световните медии.

Макар и да е имала възможност да се насочи към ядрената физика или математиката, а влечението й към театъра и документалната режисура, дългите й години в хор „Бодра смяна“ и детския хор на Операта да са я примамвали повече към сцената, тя завършва английска филология, след това – външна търговия и международни отношения, учи в Лондонския университет, започва като преподавател по английски и синхронен преводач… но животът й съдбовно поема в друга посока – журналистиката.

Владее перфектно 5 езика, била е кореспондент в Япония, Китай, Виетнам, Тибет и Индия. Рей Чарлз посвещава песен на майка й, a c императорски указ получава Ордена на изгряващото слънце – златни и сребърни лъчи. Сега тази дама трудно вижда и чува, но определено когато говори, усещаш цяла Вселена! Най-хубавото е, че ще дойде на чай в офиса, за да ми доразкаже за живота си и да обсъдят с Ани Алашка миналото и бъдещето на Хор “Бодра смяна” 

За кратко сме тук, хората трябва да се уважават приживе! [/stextbox]

Позволявам си да споделя, освен текста на Гергана, и мои лични преживявания, свързани с Даниела, която е една от емблемите на “Бодра смяна” – истински бодросменец!

Навремето, когато се връщахме от турнета, тя беше на първа линия на летището, директно до стълбичката на самолета, с екип на БНТ. Правеше прибиранията ни в родината събитие и водеща новина на централната емисия.

Няма да забравя прибирането ни от Япония през август 1987 г., когато след почти цяло денонощие по летищата и в самолетите, на родното летище ни посрещнаха като особено опасни наркобарони и световно издирвани престъпници – с кучета и командоси, подредени в шпалир. Часът беше някъде около 23.00-24.00. Последва няколко часа тарашене на багаж и какви ли още не унижения, докато родителите ни висяха изнервени в залата за посрещачи – все пак не бяха виждали децата си цели два месеца. Конфискуваха ни закупените с мизерните ни хонорари от турнето касетофони и уолкмени (супер модерна техника за онова време, пък и японска все пак).

Всичко това Даниела старателно записа с камерата (никой не смееше да я изгони, защото тя беше институция). След това дни наред Даниела пускаше гневни репортажи по БНТ, редувайки кадри за това как посрещат “Бодра смяна” зад граница и как го правят в София. Създаде истинска обществена нетърпимост към случая, вдигна се страхотен шум, а в резултат всички конфискувани стоки ни бяха върнати и получихме официални извинения от властта за бруталното посрещане.

Тази случка остави траен спомен у мен, вкл. и с участието на Даниела в нея. Освен че се изкуших да я разкажа, ще си позволя да споделя и факта, че в Япония, бидейки първата акредитирана жена-журналист там, са се обръщали към нея с “йес, сър” и е получавала картички до мистър Даниела и мисис Кънева – забавно, но супер показателно за нея като личност  Мъжко момиче е Даниела! Страшно много я ценя и обичам.

Постът на Гери ме върна в спомените, затова може и леко да ви досадя, но… човещинка  

За да придобиете представа за ситуацията с касетофоните, ще дам малко детайли.

Когато пътувахме на турне, нямахме право да носим лични пари (особено долари – това беше “мръсна”, забранена валута, можеше евентуално някоя рубла да скатаем). Пристигайки на място, започваха да ни изплащат дневни хонорари (в местна валута), съвестно заработени от самите нас, и възможностите ни за пазаруване се изчерпваха с количеството заработени пари.

Защо твърдя, че хонорарите бяха “мизерни”? По-голямата част от договорената с импресарската фирма сума отиваше за българската “Концертна дирекция” към Министерството на културата и за Двореца на пионерите (сега Дворец на децата), друга част отиваше за сосни “командировъчни” на задължително придружаващия ни офицер от ДС, а остатъкът се разпределяше между нас, диригента и пианиста на хора, т.е. хората, които реално изработваха парите.

За сравнение, по време на турнето ни в Япония концертната ни програма вървеше паралелно с програмата на детската формация на Испанския кралски балет – и ние, и те бяхме наети от една и съща импресарска агенция, при една и съща програма, едни и същи финансови и битови условия (отсядахме в едни и същи хотели и правехме страхотни съвместни партита, но това е една друга тема), бяхме едно и също количество деца (по 35 във всеки от двата състава). Испанчетата взимаха по 12000 йени дневно, а ние – по 3000. Придружаващият ни ДС-офисер “заработваше” по 10000 йени дневно, а работата му беше да ни изяжда полагащите ни се преди концерт плодове, да ни нахълтва в съблекалните и да ни води по магазини за консултанти, докато избира луксозни подаръци на жена си. Това е, Минке, положението!

За да си представите покупателната способност на тези 3000 йени в онези години, ще споделя, че например, една диня струваше между 10 и 30 хил. йени, но в същото време, човек можеше за 40-50 хил. йени да си купи кола (вярно, старичка, малка, двувратка, но кола – при това, в пъти по-добра от познатите ни лади и жигули ). Между 3 и 10 хил. йени беше цената на чифт обувки (естествено, не в най-скъпите магазини, на ул. “Гинза”), както и на един доста добър касетофон, който в България струваше около една средна заплата. Като цяло, техниката беше “на килограм”, а плодовете и зеленчуците – ужасно скъпи. Това беше причината митничарите да наточат лиги за касетофончетата ни, за да си ги поделят след това за жълти стотинки.

Знам, че отстрани пеенето изглежда лесно и приятно занимание, така че сигурно много от вас ще си кажат, че са ни плащали за личния ни кеф, но истината е, че това е тежък физически труд. Имало е дни с по три концерта в три различни града, а това означава километри пътуване, хранене “на крак”, никаква почивка и двучасово потене на сцена (често при 40 градуса температура, че и горница), а вечерта си като пребито куче. На този фон, от първостепенно значение е гласът ти да е в абсолютна кондиция, защото всяка сутрин започваше с гласова проверка – който не я издържи, няма следващо турне! А кондицията на гласа зависи най-много от стабилната почивка и климатичните условия. Повярвайте, това е тежък занаят и не всеки издържа на темпото, а тежките занаяти е логично да бъдат добре заплатени, но… бяхме социалистически деца и по-важно беше Партията и Родината да печелят от нас, не обратното 

1 коментар за “Случайна среща с Даниела Кънева…

  • Така беше,талантите на България бяха експлоатирани.Най-вече детския труд.

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Translate »