Някой трябва да озапти българските “медии” и техните читатели

Преди известен брой години “Бъзикилийкс”, чийто слоугън е “Истината такава, каквато МОЖЕШЕ да бъде!?”, публикува ФАЛШИВО интервю с Божидар Данев, което той уж бил дал за Дарик радио и което беше пълно с някакви изключителни безумия, абсолютно невъзможни да бъдат изречени, дори помислени от Данев.

Периодично въпросното “интервю” започва да циркулира из онлайн пространството, давайки храна за хейтъри и откровени слабоумници. И всеки път се впускам да обяснявам, че Данев “няма сестра” и че не е давал никакво интервю. Всеки път го правя с ясното съзнание, че усилията ми са абсолютно безпредметни, но все пак редно е човекът да бъде защитен по някакъв начин.

От вчера насам отново “интервюто” е на мода сред всевъзможни “медии” (кавичките не са грешка), а народът хейти ли хейти срещу “мръсните работодатели, народни изедници и т.н.”. Естествено, въпросните “медии” нямат редакционни карета, няма никаква форма за обратна връзка, за да ги навреш на кучето в задните части и не особено любезно да ги замолиш да премахнат фалшивата публикация или да предприемеш някакви ефективни действия за правна защита. Забележете, няма никакъв шанс човек да се защити от подобни безумия! А уж сме правова държава… Трънки!

Умишлено няма да споделям публикации, за да не правя излишен трафик на въпросните “медии”, само ще споделя заглавието на “интервюто” – “Някой трябва да озапти българския работник, прекалено е алчен…”, защото всеки що-годе разумен и средно интелигентен човек би трябвало да се досети, че няма начин подобно словоизлияние да е истинско.

Да, ама, не! Народът вярва – вярва на глупости и глупаци.

И коментира, кълне, насъсква се, иска линч.

Бедни ми, бедни, онлайн-читателю, на маймуна те направиха, но тази роля ти отива. Играеш я отлично – направо за “Оскар”!

Мен, ако питате, някой трябва да озапти българските “медии” и техните читатели, защото тази идиотия вече минава всякакви разумни граници. Навсякъде има неграмотна аудитория, но в такива мащаби като у нас, надали да съществува. Това, което най-много ме притеснява, обаче, е чувството за безпомощност, което изпитвам всеки път, когато попадна на подобна гнусотия – невъзможността да се оплачеш дори на арменския поп е толкова смазваща, че ми е невъзможно да я осъзная…

Вашият коментар

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Translate »