Близо 10 000 безработни се очаква да бъдат наети по програма „Работа“ през 2018 г. Догодина програмата ще се прилага в 196 общини, в които безработицата е над средната за страната. Бюджетът й ще е 80 млн. лв. (т.е. по 8 000 лв. на човек), които ще се осигурят по оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“. Безработните ще бъдат наемани на пълно или непълно работно време (най-малко 4 часа на ден) за период до 12 месеца. През това време ще получават възнаграждение, равно на минималната заплата (510 лв. през 2018 г.).
На пръв поглед тази новина звучи позитивно, но ако човек се позамисли върху детайлите, едва ли ще може да приеме радушно подобна мярка.
80 млн. лв. са и малко, и много пари – зависи от гледната точка и от това в какво се инвестират, каква добавена стойност ще донесе съответната инвестиция.
В конкретния случай държавата за пореден път се опитва да се прави на работодател, вместо да насочва средствата към квалификация, например. Защото в преобладаващата част от случаите от пазара на труда отпадат хора с ниска или никаква квалификация и умения. Ето защо, много по-полезна би била държавата, ако насочи усилията си към мерки за намаляване на маргинализацията на част от населението (част, която става все по-видима, за съжаление).
През последните години безработицата у нас непрекъснато намалява и това е един от малкото показатели, по които страната ни е в сравнително благоприятно положение в рамките на Европейския съюз. Притеснителен факт е, че 64% от безработните са със средно и висше образование. Те няма да попаднат в обсега на програмата за субсидирана заетост, защото едва ли биха приели да чистят улици и градинки. Не по-малко притеснително е, че 60% от всички безработни са извън пазара на труда повече от година, а 33 хил. души не са работили през последните 8 години. Едва 20% от безработните (38,5 хил. души) декларират, че търсят работа, като по-голямата част от тях (22,4 хиляди души) са новозавършили образованието си (средно или висше).
Всички тези факти показват, че субсидираната заетост не решава проблемите на пазара на труда, а може би дори ги задълбочава.
От години сме свидетели на аналогични програми и резултатите от тях са повече от видими. Създават се едни маргинални работни места, без никаква добавена стойност, защото нито работата се върши като хората, нито наетите получават реални умения и трудови навици, а след изтичане на програмата отново се връщат пред гишетата на бюрата по труда и службите за социално подпомагане.
Институциите не могат да отговорят адекватно на въпроса по какъв начин са повишили квалификацията и уменията на ангажираните по подобни програми, така че на следващ етап успешно да могат да се впишат в пазара на труда, да си намерят постоянна работа и, най-важното – да имат добро трудово представяне, което да им гарантира трайна заетост. Ако изобщо има такива случаи, то те са по-скоро изключение от правилото.
Истината е, че програмите за субсидирана заетост са практически „луксозно“ социално подпомагане. „Луксозно“, защото да получаваш 510 лв. за нищоправене си е истински лукс. И този лукс е за сметка на европейския и българския данъкоплатец, както и за сметка на останалите 237 000 безработни, които няма да имат шанса да бъдат включени в програмата.
Така неизбежно отново стигаме до голямата тема за ефективността на разходване на публичните средства. Ако всеки бюджетен лев се разходваше малко по-ефективно, едва ли щяхме да оглавяваме всички негативни класации в Европа. Не, България не е никак бедна държава, щом може да си позволи лукса да плаща за косене на градинки толкова, колкото и за научни изследвания, например. Защото е публична тайна, че заетите в БАН, в системата на културата и в здравеопазването получават приблизително толкова, колкото ще получават наетите по поредната правителствена програма за субсидирана заетост. Така родното правителство разбира социалната справедливост. А дали наистина е справедливост?
____________
Ето какво показва статистиката:
