Политическият водевил от последния месец продължава по сценарий (или може би не) и краят му, уви, не се вижда. В днешното театрално действие станахме свидетели на поредната подадена парламентарна оставка, но за разлика от предишната, тази беше приета.
Злополучното депутатстване на Антон Тодоров приключи така, както започна – със скандал. Скандално беше изобщо влизането му в Народното събрание, именно като депутат от ГЕРБ – партията, с чието оплюване Тодоров нашумя през последните години.
Тупурдията около оставката на Тодоров провокира размисли в различни посоки.
На първо място, струва си да поразсъждаваме как изобщо хора като Тодоров попадат в Народното събрание. Повече от видимо е безгръбначието на този индивид, омразата, която пръска с всичка сила навсякъде и срещу всеки. Цялостното му поведение е отблъскващо, нехаризматично, носещо някаква ретроградност и дъх на ченгеджийството от несветлото ни социалистическо минало. И именно на този фон, е повече от странно, че хора като Тодоров успяват да стигнат до депутатската банка. Щом са там, значи немалко хора са гласували за тях, избрали са си ги. Тези избиратели мазохисти ли са, или просто са тотално невежи и не се вълнуват за кого дават гласа си? Май е по-скоро второто, но и първото не е изключено. Той мазохизмът си ни е вроден на нас българите…
Друг въпрос за размисъл е как и най-вече защо най-голямата парламентарна партия предприе алтернативния ход да покани Тодоров в листите си. Банката с кадри ли им се изчерпа, или искаха да затворят устата му, защото твърде усърдно се беше заел с омаскаряването на Борисово-Цветановия кръжец? А може би и от двете по малко. Е, временно му спряха устрема да ровичка из кирливите гербаджийски ризи, но днес той даде заявка за нови активности в тази посока, ако съдим по намеренията му да се втурне в дебрите на журналистиката.
Любопитно е, също така, кое накара ГЕРБ да издигне кандидатурата на Тодоров за председател на Комисията по досиетата и след това съвсем деликатно да я оттегли с половин уста чрез прекратяване на процедурата по избор на ново ръководство на комисията. Ако трябва да перифразираме сталинската формула, „Няма процедура – няма проблем“ – така беше решен въпросът с кандидатурата на Тодоров, след като тя стана повод за силно обществено недоволство. Кому беше нужно изобщо да се стига до тази кандидатура, след като в аванс от ГЕРБ са били наясно как тя ще бъде възприета и каква ще е обществената реакция? Или това беше някакъв тест – искаха да видят способни ли сме да реагираме и с каква обществена енергия разполагаме?
Не на последно място, не е зле да подложим на размисъл и въпроса за двойния стандарт по отношение на депутатските оставки от последните дни. Точно преди седмица мнозинството в парламента отказа да освободи от редиците си Делян Добрев, въпреки че неговите провинения бяха доста по-сериозни от тези на Тодоров. Нещо повече, партийните редици бяха строени да генерират декларации за подкрепа и, в резултат, Добрев излезе на бял кон от цялата ситуация, почти ограден от ореол на светец-мъченик. Отношението към Тодоров беше диаметрално противоположно – нито всенародна подкрепа имаше, нито депутатска. Можем да бъдем сигурни, че ако Борисов беше пожелал, шпицкомандите на ГЕРБ по места щяха да се организират и щяха да завалят декларация след декларация, но това не се случи. Извод: Борисов не е пожелал! Цветанов – също!
Сега остава да разберем какво ще е поведението на Тодоров спрямо „Шайката ГЕРБ“ и, естествено – какъв ще е новият епизод от политическия водевил, който ни разиграват напоследък. Кой ще е следващият отстрелян? Политически дивеч – бол…