Преди дни стана ясно, че издателство „Просвета“ е решило да издаде два вида учебници за децата след 8-ми клас – цветни за по-„богатите“ деца и черно-бели за учениците от по-несъстоятелни семейства. Форумите и социалните мрежи тутакси зажужаха, обществото скочи срещу тази идея с аргумента, че това е дискриминация, че дори е равносилно на жълтите еврейски звезди по времето на Хитлер и т.н., и т.н. Колкото и естествена да е на пръв поглед тази реакция, толкова може да бъде определена и като първосигнална, но не и като адекватна за съвремието ни.

Обществена тайна е, че и сега по-бедните родители нямат възможност да инвестират в скъпи учебници и минават на вариант „ксерокопие“, т.е. черно-бели. Сега тази практика се легализира чрез възможност хората да не се занимават с ксерокопиране, а да получат едно доста по-добро от ксерокопието качество, но при по-изгодна за тях цена. Значи ли това, че до днес не е имало дискриминация? Да не би случайно неравенството във възможностите не си личи по ред други признаци – облекло, учебни помагала, аксесоари, телефони и т.н.? Цветът на учебниците ли ще създаде равенство? Боже, опази, ако е така!

Не цветността, а съдържанието на учебниците е важна. За съдържанието трябва да е истинският обществен дебат, но той все още е твърде плах. Любопитно е защо разгневеното българско гражданство не насочи енергията си към съществуването на множество варианти на учебници за един и същ предмет и един и същ гимназиален клас. Защо по тази тема дебат няма? Дали пък с приемането на принципа „един предмет – един учебник“ няма да се установи и по-добро качество на съдържанието, и по-изгодна цена на учебниците?!

До днес Министерството на образованието и науката не е дало смислен отговор кое налага по един и същ предмет да има различни учебници, след като е повече от ясно че многообразието предполага занижен контрол върху съдържанието, респективно – влошаване на качеството.

Някога, когато имаше еднакви учебници за конкретен предмет, един учебник се ползваше от няколко поколения и изобщо не се налагаше родителите да бъркат дълбоко в джобовете си всяка година. Освен това, учениците си изграждаха култура да пазят целостта на учебниците, да не ги късат или драскат, защото знаеха, че няма да са последните им ползватели. Към днешна дата явно печалбите на издателствата надделяват като аргумент над ползите за ученици, учители и родители.

На фона на всичко това, поведението на МОН също е „черно-бяло“ и е, меко казано, странно. Вместо да защитят идеята за избор на родителите съобразно финансовите им възможности и вместо да решат принципния проблем с многообразието на учебници за един и същи клас и предмет, решиха за по-целесъобразно просто да спрат печатането на черено-бели учебници. Ако трябва да перифразираме сталинския израз, ситуацията е „няма черно-бели учебници – няма проблем“. Само че проблем има и той чака своето решение.

Министерството, вместо да си заравя главата в пясъка и да имитира демократизъм и вслушване в общественото мнение, да инициира истинска дискусия по принципния проблем за количеството и качеството на учебниците и учебните полагала. Това би било истинско управленско поведение. Другото просто буди съжаление към управленската немощ в сферата на образованието. А уж образованието е базов обществен проблем… Дали?