Вандали запалиха крана, който демонтира паметника пред НДК „1300 години България“. До демонтирането на паметника се стига, след като други вандали го докараха до това безобразно състояние и през годините той се превърна в грозно стърчащо съоръжение на пъпа на София.

Пак вандали периодично упражняват художествените си възможности върху паметника на Съветската армия в Борисовата градина. Други вандали постъпиха по аналогичен начин с новооткрития паметник на Роналд Рейгън в Южния парк на София. Подобна е съдбата и на паметника на Альоша край Пловдив, както и на много други мемориали у нас. Един друг паметник – мавзолеят на Георги Димитров, отдавна вече е в историята, след като тогавашният вицепремиер Евгений Бакърджиев дни наред се опитваше (и накрая успя) да го взриви. Комичен факт е, че мавзолеят е построен за 6 дни, а на Бакърджиев му бяха нужни седем, за да го взриви.

Периодично в публичното пространство избухва дискусия за един или друг паметник – дали трябва да съществува, дали трябва точно по този начин да изглежда (бел. ред.: очите на Самуил), дали там му е мястото, и т.н., и т.н.

Защо паметниците у нас са непрекъснато в обектива на общественото внимание и, най-вече – са обект на посегателства, а не на съхранение?

Според Уикипедия, паметникът е „обект, чиято цел е да напомня за нещо, обикновено за починал човек или важно събитие“, а според Тълковния речник, това е „скулптурно или архитектурно произведение, издигнато в памет на някого или на нещо“. Коренът на думата „паметник“ е не друго, а именно „памет“.

Ние, българите, обаче, бягаме от паметта, като Дявол от тамян. На нас, българите, паметта винаги ни е излишна, ненужна, защото не обичаме да помним. Ние обичаме да мразим! Мразим постоянно и непрекъснато всеки и всичко. Мразим миналото си, мразим настоящето си, а така се обричаме да мразим и бъдещето си.

Ние, българите, не мразим паметниците си, а мразим историята си, респективно – мразим самите себе си. Защото нашата история е писана от нашите родители, нашите баби и дядовци, нашите предци. Нашата история – това сме самите ние.

Паметниците, независимо кога и по какъв повод са създадени, служат именно да ни напомнят кои сме, какви сме били, какво сме правили, как сме живели. Само ако помним злото, ще можем да се пазим от грешките си, за да не ги повтаряме. Само ако помним доброто, ще можем да го следваме, обогатяваме и предаваме на поколенията.

Паметниците, независимо кога и по какъв повод са създавани, трябва да бъдат съхранявани, защото те са нашият мост от миналото към бъдещето. Мястото на паметниците не е в музеите, а пред постоянния поглед на минувачите – за да им напомнят за човека или събитието, което увековечават.

Нашето бъдеще е продължение на нашата история – заличавайки историята, заличаваме бъдещето си! Това трябва да ни напомнят паметниците… каквито и да са, където и да са…