За един месец (от 19 април до 19 май 2017 г.) родните депутати са изработили общо 36 часа и 42 минути, което е по-малко от една стандартна 40-часова работна седмица. При основна заплата от 3108 лв. месечно[1] (без добавките за прослужено време, работа в комисии, сътрудници, външни експерти и пр.) българският народен представител е получил по 84 лв. на час, което се равнява на половин минимална месечна пенсия[2].

Редовият българин работи по 172 часа месечно[3], а ако добавим и заетостта на втора и трета месторабота, часовете стават над 180 месечно. За тях той получава средно 1036 лв.[4], т.е. по около 6 лв. на час. А сега сравнете тези 6 лева с 84-те лева депутатско почасово заплащане! Разликата е точно 14 пъти! Оттук логично следва въпросът 14 пъти по-ефективно ли работят народните представители от редовите българи.

Всъщност, скромната почасова ангажираност на нашите избраници нямаше да ни прави особено впечатление, ако си вършеха работата съвестно и качествено. Проблемът е, че основното, с което бяха запълнени тези 36 работни часа, беше упражняване в красноречие, основано най-вече на база „реч на омразата“. Законодателна дейност в законодателния орган на България практически липсва! Броят на внесените законодателни предложения е пренебрежимо малък, което е изключително странно на фона на предизборните обещания за реформи в много обществени сфери.

От друга страна, спорно е дали липсата на законодателна активност е чак толкова лоша новина, доколкото българското Народно събрание отдавна се е наложило като орган, генериращ нормативна нестабилност. В досегашната практика сме свидетели на прекалено често и противоречиво въвеждане, изменение, допълване и/или отмяна на едни и същи разпоредби в кратък интервал от време. Това създава непредвидима среда за осъществяване на стопанска и каквато и да е друга дейност.

Според проучване от миналата година, българският парламент приема средно по 137 закона годишно, докато в Естония, например, средният брой приети законопроекти е 60 бр./г., а във Великобритания – 31,5 бр. Статистиката на законодателната дейност във Великобритания се води от 1800 г. За 215 години (от 1800 г. досега) са приети общо 4401 закона, а у нас само за 6 години са приети 792. При тези темпове на законодателна активност, за период от 215 г. България трябва да приеме 28 400 закона.

Законодателният брак също е в огромни количества – над 51% от внесените законопроекти биват отхвърлени на някой от етапите на обсъждане в НС. Обществото плаща прескъпо за дискусии по проекти, предварително обречени да не бъдат приети от народните представители, поради тяхната конюнктурност, лобистка насоченост или опит за градене на личен имидж. Освен това, не се прилага задължителната оценка на въздействието преди и след приемането на нормативните актове.

Не са малко и случаите на приемане на сложно и неразбираемо законодателство, подлежащо на допълнително „тълкуване“, което затруднява ефективното му прилагане и е предпоставка за корупционни практики сред контролиращите органи.

Не на последно място, налице е силно разминаване между обществения и политическия дневен ред. Докато обществото извежда на преден план проблемите, свързани с демографията, здравеопазването, образованието, правосъдието и обществения ред, то законодателната активност в тези сфери е относително най-слаба, за сметка на законотворчество в областта на бизнес процесите и регулациите, а твърде често и в сферата на откровено лобистките промени.

Казано по накратко, вместо да приемат качествено, дълготрайно и ефективно приложимо законодателство, при това в сферите с най-високо обществено очакване за промяна, българските народни представители ни губят времето и парите чрез безплодни спорове, личностни нападки и насаждане на омраза. На този фон никак не е изненадващо, че Народното събрание се ползва с едва 8% обществено доверие и одобрение. И тази тежка обществена присъда няма да се промени скоро, ако не се предприемат спешни промени в организацията на работа на парламента, така че да се повиши неговата ефективност.

Освен въпросите за начина на избиране на народните представители (по пропорционална, мажоритарна или смесена избирателна система) и за техния брой (240, 120 или друг), редно е да се помисли и за някои други промени, сред които:

• Въвеждане на кратки, но наситени с ефективна работа парламентарни сесии, в които в рамките на 2 до 3 месеца годишно депутатите „ударно“ да приемат или отхвърлят внесените законодателни предложения, а в останалото време да не ни губят времето и парите с излишни пререкания и остроумие от парламентарната трибуна. Подобна практика съществува на много места по света, вкл. в такива икономически силни държави като Япония, например.
• Ограничаване на допустимия брой законопроекти, които един народен представител има право да внесе в рамките на своя мандат. Подобна практика има в Шотландия, където депутатите имат право да внасят не повече от два законопроекта по време на мандата си, които при това трябва да са подкрепени от поне 11 други народни представители.
• Да се разшири кръгът на лицата, имащи право да внасят законопроекти. Във Великобритания, например, предложения за законопроекти могат да правят и физически или юридически лица, а в Полша законодателна инициатива имат и президентът на Републиката, както и обществена група от минимум 100 хиляди граждани, които притежават избирателни права.
• Драстично да се удължи срокът за обсъждане и влизане в сила на законодателни промени. Във Великобритания, например, всяка законодателна промяна преминава през поне 2-годишен цикъл на обществено и парламентарно обсъждане и предварителна оценка на въздействие, преди да стане нормативен факт. Това създава условия за устойчивост на законодателството и, най-важното – за внимателното му изработване, така че да отразява действително обществените очаквания. У нас, напротив – най-често промените се правят „в 12 без 5“, прибързано, необмислено, провокират обществен стрес и реакция, което пък води до нови промени и така се влиза в спиралата на нормативната нестабилност.

Разбира се, може да се помисли и за други мерки, които да повишат ефективността на Народното събрание, а оттам – и на доверието към неговата работа. Важно и неотложно е, обаче, отнякъде да се тръгне! Защото това Народно събрание в този му вид прилича повече на пародия на институция, отколкото на истински законодателен орган, призван да създава стабилност и възможности за икономическо и социално развитие на страната ни.

Всичко това няма как да се случи без промени в Конституцията и в останалата нормативна уредба, а за това е необходима политическа воля, но преди всичко – силен и постоянен обществен натиск. За съжаление, обезвереното ни общество не дава силни признаци за пробуждане и се държи като мечка в зимна летаргия, а зимата продължава твърде дълго… Време е за смяна на сезона! И въпросът не е дали, а кога това ще се случи, защото времето на общественото търпение изтича.

[1] Правилник за организацията и дейността на НС: Чл. 5. Народните представители получават основно месечно възнаграждение, равно на три средномесечни заплати на наетите лица по трудово и служебно правоотношение в обществения сектор, съобразно данни на Националния статистически институт. Основното месечно възнаграждение се преизчислява всяко тримесечие, като се взема предвид средномесечната работна заплата за последния месец от предходното тримесечие.

[2] Минималната пенсия е 161,38 лв., а от 1 юли 2017 г. ще се повиши на 180 лв.

[3] Средната продължителност на един месец е 21,5 работни дни

[4] По данни на НСИ, средната работна заплата за страната през м. март 2017г. е била 1036 лв.