Помните ли първите години на демокрацията?

Народът ни беше обнадежден, че животът му ще стане по-добър, че ще живее спокойно и ще се реализира според собствените си качества и труда си – без шуробаджанащина и без богоизбрани.

Народната надежда се подхранваше от сблъсъка на политически виждания и идеи за реформи. Истински сблъсъци и истински идеи. Имаше реален политически пазар, а на сергията му – истинска „политическа стока“. Имаше ляво и дясно. Имаше стройни концепции и визии за бъдещето, ясно различаващи се една от друга. И тогава имаше случайно попаднали в политиката люде, но дори и те се стараеха да формулират конкретни и ясни послания. В началото на 90-те българите имаха възможност за избор. А политическата надпревара беше наистина интересна и караше хората да се замислят и да възприемат гласуването не просто като гражданско задължение, а като истински дълг пред бъдещето на страната. В началото на 90-те българите гласуваха по убеждения и по съвест.

След като и лявото, и дясното главоломно се провалиха в управлението, на двупартийната система някак й дойде естественият край. Тогава мислехме, че е за добро. Оказа се, обаче, че комай не е съвсем така.

Последваха упражнения по партийно (ново)изграждане и правене на коалиции (най-често безпринципни). Голяма част от новопоявилите се партии и партийки изчезнаха, други пък продължиха съществуването си, единствено за да смучат партийни субсидии (защото да вземеш 1% на избори не е почти никакъв проблем). Пръкването и умирането на нови политически формирования не само не утихна, а напоследък дори е в подем.

Та, след като си припомнихте началото на промените, сега си пуснете телевизора или си прегледайте фейсбук-профила.

Там ще видите коренно различна картина. Ще видите едни уморени, обезверени и дори озверели хора, които ежеминутно си задават въпроса какъв тежък грях са направили дедите им, че сега се налага да изкупуват този грях, живеейки на територията от 111 000 кв. км.

За три десетилетия от онази политическа класа, която даваше алтернативи и надежди на хората, не остана и следа, а новите мераклии за народната любов се надпреварват в нищомисленето и нищоказването, в търсенето на измислени проблеми и още по-измислени решения. Днес единственото, което можете да откриете на политическия пазар, е замерване с компромати, с литри бензин и с километри асфалт, а патриотизмът е по-популярен като „патрЕотизъм“.

Дните преди политически избори обикновено са време за размисъл и равносметка. Българската равносметка показва, че у нас нищо не е като в нормалните държави – нито дясното ни е дясно, нито лявото ни е ляво, нито комунистите са комунисти, нито демократите са демократи. А ние стоим кротко, люпим семки пред телевизора и вече почти 30 години им участваме в шоуто. При това участваме по възможно най-лошия начин – или не гласуваме, или гласуваме без мисъл, повлечени от инерцията на тълпата.

А че сме объркана държава, е достатъчно само да се сетим, че:

• Преподавателят по политикономия Иван Костов ни управляваше от името на десните (СДС);
• Седесарката Корнелия стана председател на левите (БСП);
• ПетрЕотът Бинев отиде в ДПС;
• Доган пусна прокламация срещу Турция;
• Ченгето Буда се пени срещу ченгетата.

Днес отколешната българска философия „всички са маскари“ е повече от всякога изпълнена със съдържание. Защото наистина всички са маскари. Защото единственият избор, който ни оставят, е да се чудим не кой е по-добрият избор, а кое е по-малкото зло.

Днес по-добрият избор е за по-малкото зло.

Днес, почти 30 години след първите демократични избори, сме оставени без избор.

И, ако не излезем от руслото на тълпата, ако не посегнем към бюлетината с мисъл и отговорност пред бъдещето, ще продължим да ставаме все по-обезверени и все по-омерзени, а потокът на Терминал 2 ще се увеличава с всеки изминал ден.

Иде денят за размисъл, а после и денят за действие.

Действайте! Но преди това мислете! Важно е!