Как вдишах първата си доза въздух?

Сега ще ви разкажа една история…

Имам 10 години по-голям брат, а разликата ни е толкова голяма, защото баща ми (Светла му памет!) много държал да има момиченце. Той притежаваше умението да изчислява предварително пола на бебетата (системата работи безотказно и, слава Богу, ми я предаде и на мен), та изчисленията му показвали, че трябва да бъда зачената през 1970 г., за да отговарям на половите му предпочитания.

И така, дълго и старателно планираната му дъщеря трябвало да се роди на 29 декември 1970 г. По това време татко работел в Самоков и се прибирал в петък в София.

От средата на декември 1970 г. всеки петък пристигал в очакване на светлото събитие, обаче събитието така и не се случвало, а мама го посрещала все така бременна.

Същото се случило и на 21 януари (почти месец след термина на мама), когато татко се прибрал по-рано от обичайното (в четвъртък) и отново заварил мама вкъщи, а не в родилното. Много се ядосал и буквално я изгонил от къщи, като й казал без дете да не се прибира. Мама отишла в “Шейново”, лекарите й казали, че всичко е наред и може да се прибере да си чака вкъщи, но тя се запънала като магаре на мост и им казала, че няма да мръдне оттам, докато не я изродят. Видели се в чудо, но… нали им е колега, решили да не й чупят хатъра. Сложили я на система за предизвикване на контракции и така ускорили излизането ми на този свят.

Историята, обаче, не приключва дотук. Оказало се, че заради преносването е започнал обратен процес, при който плацентата се разпада, околоплодните води помътняват, а до плода не достига кислород, както и всякакви хранителни вещества. Когато съм се родила, съм била синьо-зелена и не съм проплакала. Наложило се да приложат интензивни грижи, за да ме върнат към живот.

Мама, като лекар, е чела в дебелите учебници, че деца, родени с инфаркти по плацентата, имат различни “дефекти”. Когато ми разказваше тази история, ми каза: “Знаеш ли колко съм се притеснявала и съм те наблюдавала дали ще виждаш, дали ще чуваш, дали ще можеш да говориш, да ходиш и т.н.?”, а моят отговор тогава беше “Не се притеснявай, никога не е късно да откриеш някой дефект 🙂 “.

Днес мама отново ми припомни тази история и сподели, че винаги се е чудила на чудото, че изобщо съм сред живите. Каза ми “Не мога да си обясня какво те върна към живота”, а аз не пропуснах да отговоря – “Инатът и любопитството най-вероятно”.

Разказах ви това, защото исках да разберете колко много означават за мен моите родители – те не просто са ме създали, а са се борили за живота ми. Знам, че така постъпват всички родители и в това всъщност няма нищо уникално, но за мен е точно такова – уникално. За съжаление, нямам възможност да кажа всичко това на татко, който ни напусна преди много години, но съм сигурна, че той го знае. Сигурна съм, че знае колко много го обичам и колко много ми липсва. Знае колко съм му благодарна за всичко, включително за това, че нямаше да съм на този свят, ако не беше действал “по устав” в онзи мразовит 21 януари 1971 г. Не знам дали светът е спечелил или изгубил от този факт, но аз със сигурност съм спечелила от това да опозная света – шанс, който нямаше да имам без моите родители.

Благодаря!

Вашият коментар

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Translate »