Много се изписа и изговори от вчера насам за новия ни Президент – и за речта му, и за т.нар. му гафове, доколкото изобщо може да се говори за гафове. Истината е, обаче, че с идването на Радев в българския политически живот започва бавно да се връща нормалността. Най-малкото защото отново до българския президент стои една подкрепяща го съпруга, а не водач на протестърите, настанили се под прозорците на Президентството.
Но да караме наред…
Първо, за речта. Според критиците на Радев, тя била дълга, скучна, неуместна и не била представена по правилния начин.
Преди всичко, трудно може да се очаква от един тепърва влизащ в политиката технократ, непривикнал към публичното внимание и светлините на прожекторите, да говори гладко от първия ден.
Второ, никой никъде не е нормирал дължината на встъпителната президентска реч – колко дълго ще говори, е изцяло негов избор, а изборът на слушателите е между коректното изслушване и невъзпитаните подвиквания.
Що се отнася до уместността на това Радев да постави реперите на потенциалната управленска политика, то той има и морално, и правно основание за това, тъй като се предполага, че в идните дни самият той ще трябва да управлява служебно правителство, а в следващите пет години е призван да следи за това доколко останалите власти изпълняват обществените си ангажименти, в унисон с очакванията на българските граждани. Като единствен пряко избран от народа представител на властта, българският президент е онази ключова фигура, която следва да задава обществения дневен ред и да следи за неговото изпълнение. Именно в това си качество, Радев не просто имаше право, а беше длъжен да формулира поне част от този дневен ред. И той го направи. А дали този ред съвпада с желанията на НЕпряко избраните народни представители, е съвсем друг проблем и друга тема за разговор.
Второ, за гафовете. Обръщението “Господин Патриарх“ към Негово Светейшество Патриарха на Българската православна църква се оказа не съвсем погрешно, ако се съди по историческите факти по темата. Голям проблем се оказа и лапсусът „Ще симулирам обществени дебати“. Излишно е, обаче, да припомняме колко наситени с лапсуси и сричания бяха всички изказвания на предшественика на Радев.
Трето, за неуважението към институцията Народно събрание. Репликата на Радев „Имате една седмица“ всъщност се оказа в отговор на друга реплика (от дясната страна на залата) – „Нямаме време за дълги речи“. И точно от дясната страна на залата тежко се обидиха на Президента за бързата (и всъщност много точна) реакция.
Точно тези, които най-много се обидиха на тема „уважение към институциите“, най-малко могат да се похвалят с това, че самите те уважават институциите. Ако уважаваха институциите, нямаше да си позволят гаменщината да репликират шумно президентската реч, защото Президентът също е институция, при това мажоритарно избрана, за разлика от тях. Ако уважаваха институциите, нямаше да позволят принизяването на българския парламент до слугинска структура на министър-председателя. Ако уважаваха институциите, изобщо нямаше да търпят цялостното поведение на министър-председателя. Ако уважаваха институциите, щяха отдавна да му поискат оставката, вместо сега да говорят за импийчмънт.
Къде бяха същите тези блюстители на институционалното достойнство и чест, когато години наред висшият управленски орган в държавата, Народното събрание беше поставяно на колене, министрите и премиерът отказваха да участват в парламентарния контрол, а депутатите бяха привиквани на килимчето на министър-председателя през час, след което бяха принуждавани послушно да вдигат ръка в пленарната зала, гласувайки както е най-бойкоугодно?
Истината е, че Радев показа не просто рефлекс, а показа характер. В крайна сметка, Радев демонстрира именно, че институциите следва да се уважават – нещо, което господата, провокирали новия Президент, очевидно отказват да разберат.
Елементарната демократична етика предполага на всеки влизащ във властта да бъде даден 100-дневен толеранс. Етиката, обаче, е твърде чуждо понятие на родния политически „елит“. Дали Румен Радев ще е добър и успешен президент, ще покаже времето. Защото няма нищо по-обективно от оценката на времето. Именно времето е и това, което ще покаже дали съдниците на Радев ще получат отново народното доверие и кротко ще приседнат на парламентарните кресла.
Да не забравяме, че всеки народ си заслужава управленците. Колкото по-достоен и успешен е един народ, толкова по-достойни и успешни са неговите избраници. За съжаление, ние българите все още не можем да се поздравим с достойни и успешни избраници, а това говори твърде много и за собствените ни качества.
Дали ще съумеем като барон Мюнхаузен да се издърпаме за косата и да докажем, че геномът ни все пак е качествен, ще покажем съвсем скоро – на изборите през пролетта. Ако отново напълним парламента с некачествен мат`рял, ако и пряко избраният от нас Президент също се окаже некачествен мат`рял, значи целият ни мат`рял е силно деградирал. Вярваме, обаче, че народ, оцелял хиляди години и дал на света изключителни постижения в науката и културата, е способен да намери онези живителни сили в себе си, които да възстановят блясъка, който заслужава. От нас зависи!