„Дано живееш в интересни времена!“, гласи древно китайско проклятие.

Нас проклятието ни е стигнало отдавна и, както изглежда, скоро няма да ни пусне.

Четвърт век все в интересни времена живеем – година от година, коя от коя по-интересни, а напоследък животът ни става толкова интересен, че започваме да се чудим това наистина ли ни се случва, или е някакъв боливудски сценарий, в който по някаква причина сме попаднали.

Сценаристите сами си ги избираме (поне така ни убеждават) и с все по-малко удоволствие изпълняваме ролите, които ни отреждат. А липсата на удоволствие идва от факта, че болшинството от нас имат роли на статисти, естествено – с твърде ниски хонорари, а главните роли са отредени на отбран кръг богопомазани актьори, които печелят овации и финикийски знаци на наш гръб.

Не стига това, ами, сценарият се очертава да е с продължителност поне като тази на „Дързост и красота“ – краят му не се вижда!

В най-новите епизоди от сериала уважаемите зрители видяха:

• Един парламент, който всячески се стреми да нарушава законите, които приема;
• Един премиер, който си мени мнението според нивото на река Дунав;
• Един президент, който хем се прави на независим, хем с действията си показва колко много зависимости има;
• Едни псевдопартийни структури, които правят отчаяни опити да не изпаднат от кораба на властта;
• Един народ, който гледа и не вярва на ушите си!

Ето накратко сюжетната линия…

Някакви си там 600 000 българи пожелаха да бъдат попитани колко да са народните представители и как да бъдат избирани те. Инициаторите на допитването преминаха през деветте адови кръга, за да спазят всички изисквания на закона и ги преминаха.

Дойде ред на народните избраници също да спазят закона, който впрочем самите те са приели през 2009 г. и последно са променяли през лятото на 2015 г. И тук напрежението в нашия сериал рязко нарасна, интригата се завърза, защото депутатите започнаха да търсят всякакви процедурни алабализми, за да заобиколят и дори да нарушат приетия от самите тях закон. В тази фаза от сагата бе включена играта „тука има – тука нема“, която за целите на сериала бе трансформирана в „има референдум – няма референдум“. Сценаристите трескаво започнаха да се чудят как хем да направят референдум, хем да го провалят.

В ужаса си от евентуалното ефективно провеждане на референдум те толкова се объркаха, че започнаха да правят откровени глупости, а лявата ръка често не знаеше какво прави дясната. То не бяха заседания на комисии, то не бяха партийни сбирки, то не бяха пленарни заседания, пък пак партийни сбирки, пък пак… Абе, „луд умора няма“, казват хората и май са прави. В крайна сметка, с огромно неудоволствие на сценаристите се наложи все пак да се съобразят и със закона, и с желанието на онези 600 000 души, които искат да бъдат питани.

Пуснаха референдума! Ама, не съвсем… Защото ако всичко приключи, сериалът трябва също да приключи, а това някак не е изгодно за продуцентите.

За да се завърже интригата още повече, беше вкарана паралелна сюжетна линия – появи се още един референдум, в който половината въпроси повтарят тези от първия, а другата половина ни в клин, ни в ръкав се отнасят до бизнеса на инициатора – аптеки и горива. Казано по друг начин – един истински тюрлюгювеч! Но те, сценаристите си падат по сложните манджи, защото множеството разнасящи се аромати объркват зрителите и така ги правят още по-управляеми. А без управляеми зрители, няма сценаристи и продуценти все пак…

Тук е мястото да се отбележи, че една от основните съставки на гювеча се нарича „президентски избори“ – те дават особения привкус на всички останали продукти, с които продуцентите се опитват да залъжат изгладнелия стомах на аудиторията. И тук идва поредната интрига: Кой ще изпълнява ролята на президент? Тук сценарият предвижда публиката да бъде държана в напрежение, уж защото кастингът за изпълнител на ролята не е приключил. А всъщност, актьорът отдавна е избран и сега само му остава да си изиграе ролята подобаващо, така че и продуцентите да са доволни, и публиката да си мисли, че наблюдава някакъв действително демократичен сериал.

За целите на сценария от изключителна важност са изпълнителите на поддържащите роли, а те никак не са малко – основно реформатори, видни демократи, възродители… Всеки от тях, естествено, има специално място в сценария. Едни трябва да демонстрират жертвоготовност (да изгорят в името на националната кауза), а други да се правят на опозиционери – важното е филм да става. Функцията на второстепенните участници в сериала е да следват сценария и да подпомагат неговото осъществяване. За целта те трябва да създават известен „шум“, внимателно и целенасочено да объркват аудиторията, така че в крайна сметка тя да възприеме финала на сагата като напълно закономерен и възможно най-добрия.

Не по-малко важна за успешното осъществяване на сценария е и ролята на потенциалния президент. Той, разбира се, трябва да демонстрира загриженост за публиката, обективност, независимост, неподатливост на външни влияния – така че, когато бъде избран, публиката да си отдъхне с облекчение. Защото Той е правилният избраник! За целта отново на ход са актьорите с поддържащи роли. Те го искат, но той не се дава – това още повече подчертава неговата независимост и отговорност към публиката. За да изпъкнат още повече неговите позитиви, като опоненти му се поставят слаби или недолюбвани от публиката герои. Така Той става още по-харесван и още по-желан. В офанзивата за подсилване на позитивните му качества се включват знайни и незнайни „граждани“ с (уж)гражданските си, но добре режисирани позиции.

Следва логичният завършек – народът го припознава като „по-малкото зло“ и си го избира за нов мандат. Удовлетвореността на публиката се усилва от факта, че й е била дадена възможност да изрази мнението си на референдум (дори не един, а цели два!). Не на последно място, лошите герои с второстепенни роли са отстранени от сцената и са пратени там, където им е мястото – в историята.

Но ако публиката си мисли, че е видяла „happy end“, дълбоко греши. Всъщност, продуцентите вече я подготвят за новия сезон на сериала. Там уважаемият зрител ще има удоволствието да види до болка познатата му тъповато усмихната физиономия на новия-стар президент, безспирния поход в телевизионния ефир на неговия откривател за политиката, рязане на ленти, крадене на фондове, взимане на нови заеми… изобщо „реформи, реформи, реформи“ (така сценаристите наричат грабежа).

И народът ще продължи да люпи семки пред телевизора в очакване на новия епизод, псувайки ту главните, ту второстепенните актьори. А продуцентско-режисьорският състав ще продължи да се радва на благоденствие. Защото е успял да се възползва от страха, който е култивирал у своята аудитория – страхът от промяна, който самите продуценти изпитват и правят всичко възможно да преодолеят чрез неочаквани обрати в сценария и пробутване на клиширани персонажи.

Добър вечер, уважаеми зрители! Спите ли?

P.S.: Лично аз възнамерявам да отговоря с „НЕ“ на всички въпроси в референдума на Слави Трифонов, както и в този на Марешки. Евентуално бих размислила върху въпросите за мажоритарните избори и партийната субсидия, макар че и по тях не съм съвсем ОК, а по-скоро се колебая. Фактът, че не одобрявам въпросите, обаче не означава, че одобрявам неистовите опити на властта да осуети една напълно законна национална подписка.

Vox populi vox Dei! Щом народът иска референдум, неговите представители в парламента са длъжни – и по закон, и от морални съображения, да му го осигурят!

За съжаление, настроена съм песимистично относно резултата от референдума, защото крайно популистките въпроси в него ще доведат до масово гласуване в негова подкрепа и, най-вероятно, той ще бъде успешен. Ако това за организаторите му е добра новина, то за мен е ужасно лоша, тъй като масовото „да“ на поставените въпроси нe само не решава проблемите, но още повече ще ги задълбочи.

Ето накратко и аргументите ми срещу поставените въпроси:

1. Относно намаляване броя на депутатите: Смятам, че ако искаме наистина „да се оправим“, трябва да се съсредоточим върху качеството, а не върху количеството на депутатите. По-малко депутати означава и по-лесното им „купуване“, така че да играят по свирката на олигарси и всякакви други лобисти. Не бройката им е проблем – проблем е, че в Народното събрание попадат хора без професионални и личностни качества, партийни послушковци, готови на всичко в името на своите кукловоди и собствените си интереси. В този ред на мисли, бих предпочела да ме попитат не дали да намалим броя на депутатите, а на какви условия трябва да отговарят кандидатите за народни представители, вкл. да има изискване за минимална възраст, образователен ценз, чисто съдебно минало, психическо здраве и/или др.
2. Относно задължителното гласуване: Считам, че превръщането на правото в задължение е не просто противоконституционно, но е и вредно. Вместо гласуване под строй, редно е да ни попитат дали пък не искаме въвеждане на минимален образователен ценз за упражняване правото на гласуване. Няма да влизам в детайли, защото многократно съм писала по тази тема.
3. Относно мажоритарните избори: Смятам въпроса за по-скоро популистки, отколкото решаващ някакъв проблем, тъй като „мажоритарни“ не изключва понятието „партийни“. За съжаление, хората масово се заблуждават, че мажоритарните избори ще пратят партиите в пета глуха, но не е така. И мажоритарните  кандидати ще бъдат партийни креатури, и избраните мажоритарно депутати ще се подчиняват на общата партийна воля, така че нищо кой знае какво не се решава с една подобна промяна. Още повече, че и сега избирателят има възможност да преподрежда листите на предложените кандидати.
4. Относно намаляването на партийните субсидии: Също силно популистки въпрос, който нищо съществено не решава. Субсидията е някакъв (макар и не напълно ефективен) механизъм за осигуряване на самостоятелност на партиите при определяне на политиката им и неподатливост към лобистки влияния. Друг е въпросът дали всички партии, получили 1 процент от гласовете на избори, трябва да получават субсидия, или това право трябва да се ограничи до партиите, прескочили 4-процентовата бариера. Защото в момента създаването на партии и участието в избори е истински бизнес – минаваш един процент (което не е кой знае какъв проблем, особено ако излезеш с ярко популистки лица и позиции) и взимаш средно около 200-250 хил. лв. годишно в продължение на 4 години. Кой ти ги дава?
5. Относно електронното дистанционно гласуване: То не само че няма да реши проблема с купуването на гласове, а направо ще го направи узаконена практика. Ако искаме да въвеждаме технологиите в изборния процес, трябва да въведем машинното гласуване (не дистанционно, а на място в секциите, под контрола на комисиите). Така ще икономисаме от хартии, ще постигнем по-бързо и по-обективно обработване на резултатите, ще минимизираме възможностите за манипулации (вкл. подправяне на протоколи и пр.). Но, подчертавам – под контрол, в секциите, не дистанционно, при което никой да не може да види дали един „съвестен“ гражданин не се е сдобил с личните данни на стотици братя-роми и не гласува от тяхно име.
6. Относно прекия избор на полицейски шефове и прокурори: Лично аз не се чувствам компетентна да преценя кой полицай или прокурор е по-кадърен и достоен да заеме определен пост. И не мисля, че хората, които могат да направят подобна обективна преценка, са твърде много. Не съм убедена, че прекият избор на тези толкова специфични специалисти ще доведе до драстично подобряване на правоохранителните и правораздавателни дейности в държавата. Не на последно място, смятам провеждането на подобни избори скъпо и неефективно занимание, особено ако то не е съпроводено с категоричното въвеждане на машинно гласуване.
7. Относно въпросите на Марешки за аптеките и горивата: Не съм убедена, че изобщо са подходящи за референдум, но пък съм убедена, че са намърдани ни в клин, ни в ръкав само и единствено с цел обслужване на конкретните му корпоративни интереси. А това не ме кефи 🙂