А мислех, че смъртта е тъжна…

Днес посветих деня си на това да изпратя в последния му път един истински Човек – човек, посветил живота си на правдата, истината и добруването между хората.

В такива дни човек си задава въпроси, прави равносметки, връща житейската лента назад, опитва се да гледа напред… Признавам, тъжно ми е не само за човека, приключил земния си път. Всъщност, по-тъжно ми е за тези, които продължават да живеят. Защото напусналите този свят, убедена съм, вече са в един по-праведен, по-уреден, по-справедлив свят, а ние, живите се налага да продължаваме ежедневните сблъсъци с глупостта, агресивността, несправедливостта, посредствеността и какви ли още не житейски “благини”.

Защо споделям всичко това?

Защото в края на този силно емоционален за мен ден реших да погледна какво се случва в социалната лудница, наречена Фейсбук.

Грешка, голяма грешка!

Мислех поне една вечер да не реагирам на откровените простотии, които непрекъснато ме заливат тук (впрочем, истински мазохизъм е това, че продължавам да влизам в мрежата). Планирах тази вечер да не обръщам внимание на гадовете и гадостите, а само на хубавите неща, доколкото изобщо ги има.

Планове…без кръчмар.

Отварям си профила и виждам, че съм отбелязана в някаква публикация, където името ми виси в списък с 40 души, които са имали глупостта да администрират фейсбук групи, демек да си трошат нервите, защото имат някаква кауза, имат позиция, имат желание да променят нещо около себе си. Всички тези 40 души сме определени като “микроби”, “лекета”, “шушумиги”, “нищожни скапандури” и т.н., и т.н. И всичкото това, защото авторката на публикацията има неистово желание да пише писмо на БСП, а тези “микроби” администраторите на групи отказали да я подкрепят, защото евентуално не са видели смисъл в предложението й.

“Ако тези са представителна извадка на гражданското общество, ще си тегля куршума”, зарича се дамата, посветила ценното си време да ни обсипва с куп брутални епитети.

А мислех, че смъртта е тъжна… Не! Много по-тъжно от това един осъществен човек да приключи земния си път е едни неосъществени и ужасно объркани хора да продължават да обитават същата тази земя.

Всъщност, благодаря на Ралица за порива й да твори и да обижда – ако нямаше хора като нея, нямаше да имаме каузи, нямаше да има смисъл да живеем и щяхме да умрем от скука и бездействие.

1452536_10151959032009588_164574632_n

Вашият коментар

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Translate »