Автор: ХРИСТО КАРАСТОЯНОВ

Статията е публикувана във в. Труд на 16 януари 2013 г.

***

Ако всичко това е вярно (искрено се надявам да не е, а ако все пак е вярно, поне да е пресилено), трябва да признаем, че е страшно, откъдето и да го погледнеш.Това не е просто забавен анекдот от шантавото ни всекидневие, нито е обикновената простотия – в театър по време на представление да подвикваш, да говориш по мобифона си, да чоплиш семки, да хрупаш пуканки. Не е криза на средната възраст – когато все ще намериш за какво да вдигнеш скандал. И дори не е печалното определение за някои хора, че се изкарват п светци и от папата. Не е просто липса на възпитание, още по-малко пък на толерантност.

Забраните – лесни и вредни

Това дори не е милата на сърцата ни картина от представлението на „Многострадална Геновева“ от „Под игото“: „Баба Петковица им думаше: – Идете си, баби, у вас, па се сговаряйте веке, не вярвайте на тия проклети Голосовци.- Проклета си ти – изфуча зад нея господин Фратювата майка.“

Тук няма нищо такова. Тук си имаме работа с психическо отклонение. И не тиха лудост, а агресивна!

И напълно си заслужава да бъде изписана с големи букви и да се превърне в челна новина.

С леката ръка на правителството българското общество беше разделено на две непримирими помежду си групи: пушачи и непушачи. Между тях отдавна не става и дума за толерантност, разбиране и други такива „нелепости“. Става дума за истинска вражда, която, както виждаме – вече взема неочаквани и далеч не комични размери.Той още Козма Прутков хубаво го е казал: „Случва се, че прекаленото усърдие превъзмогва и разсъдъка.“

Лично аз отказвам да приема, че тази ужасна поправка в Закона за здравето, която от 1 юни миналата година превърна пушачите във втора ръка хора, наистина е гласувана в името на народното здраве. Според мен тя е поредната изцепка на елементарното биене на теманета пред еврократите от Брюксел. На никой в здравното министерство не му пука за някакво си здравеопазване – сочи го самото това здравеопазване.

Просто забраната (и санкциите за нарушаването) са най-лесната работа. Няма начин чиновниците да не знаят, че тютюнопушенето е само един от факторите за онкологичните заболявания. Няма начин да не знаят, че къде-къде по-страшни са тежките радиоактивни елементи във всички материали, с които са строени днешните ни жилища. Сто на сто знаят и това, че този проблем е технически разрешим. Само че е разрешим с много и огромни инвестиции. Въобще здравните чиновници знаят по-добре от всички останали, че причините за нарастването на онкологичните заболявания са сложен комплекс от влияния и обстоятелства, (включващи и безхаберието в уж лекуването им), както са комплексни и причините за очевидно съсипаното психическо здраве на нацията.

Обаче случката в театъра отведнъж придава на тази неразумна забрана нови, зловещи измерения.

Човек за човека е нищо

В болно общество като нашето фитилите на заложените бомби ни дебнат отвсякъде и никой не знае кога тези бомби ще почнат да експлодират. И това няма да бъдат бомбите на гражданското свободолюбие – ще бъдат бомбите на неконтролираната (и неконтролируема!) агресия на всеки срещу всеки. Наистина ли не виждаме какви кибритлии сме станали и как налитаме на бой и за най-малкото? Не виждаме ли, че човек за човека вече не е дори и вълк – човек за човека е нищо!

Това озлобление не е ли резултат от всекидневното унижение – да те третират като рая? Да ти показват, че само по време на избори си нещо като човек, а през всичкото останало време не си! Никой за нищо не те пита, никой нищо не е длъжен да ти обяснява, ти самият никого не можеш да свалиш от пиедестала му, защото те са се самопровъзгласили за недосегаеми, а накрая излиза случаен човек като министъра Дянков и докрай те вбесява, като ти казва с всичкото презрение на недосегаемия, че според данните на статистиката ти всъщност живееш отлично и от какво се оплакваш бе, малоумник?! И оттам насетне или псуваш вкъщи телевизора, или превърташ и почваш да налиташ на бой.

Вече е късно да се смеем

… Та тъй. Една госпожа вдига истеричен скандал в театър по време на представление. Театърът за нея отдавна вече не е храм на изкуството. За нея той е закрито обществено пространство! И въобще не пука за автори, изпълнители, концепции, условност на изкуството! Тя е възмутеният гражданин, който е готов да пролее кръв в защита на една държавническа недомислица. Дреболия? Частен комичен случай? Изключение? Да, изключение… Само че е късно да се смеем. Защото с изключенията се започва.