20 ноември 2012 г.

Днес навършвам точно 20 години удостоверен трудов стаж, демек такъв, за който има някакви свидетелства в трудовата ми книжка (останалият не го броим, макар че първият ми работен ден е през 1989 г. 🙂 ).

Та, в такива моменти човек си прави разни равносметки. Моята е твърде разнопосочна…

За тези 20 години срещнах интересни хора, правих интересни неща, живях в интересни времена, като цяло бяха доста динамични две десетилетия.

Какво постигнах?

• Натрупах известно количество професионален опит.
• Създадох известно количество професионални приятелства (и неприятелства).
• Помогнах на известно количество млади хора (а и по-възрастни) да понаучат нещичко за професията на комуникатора.

За какво съжалявам?

• Направих близките си стоици.
• Оставих детето си да се самоотглежда, самовъзпитава и самоизгражда като човек. Точно затова ужасно много се гордея с нея!
• Накарах малкото си истински приятели да мислят, че не искам да ги виждам, а аз просто все не намирам необходимото време за тях (мразя се за това!).
• Раздрънках си нервите и все по-често взеха да ми горят бушоните.

Простата аритметика показва, че за да получа право да се пенсионирам, трябва да работя още около 25 години!!!

Не знам дали ще ги доживея, но понеже въпреки всичко съм упорито животно, може пък и да ги избутам. Тогава нямам представа каква ще е равносметката, но едва ли ще е по-различна от днешната. Дано в графа „постижения“ точките са повече от графа „съжаления“! Дано!

И понеже днес е моят ден за признания, ще кажа, че ужасно много обичам хората около себе си – и вкъщи, и в работата. Дори когато съм невъздържана, рязка, дива, викаща, вилнееща и пр. (всяка буреносна терминология би била подходяща)… Дори тогава не го правя с лошо чувство. Много ги обичам и знам, че без тях, без компромисите, които правят, без търпението им, без разбирането им, без помощта им нямаше да издържа и нямаше да съм това, което съм. Обичам ви и ви моля да ми простите лудостта!!!