Днес по БНР бистриха темата за медийната реакция на земетресението от тази седмица.

Проф. Георги Лозанов, с цялото ми уважение към експертизата и професионалните му качества, ме изуми с позитивизма и спокойствието си. Според него:

1. Нямало нужда от допълнителна регламентация на реакцията при кризи в рамките на Закона за радиото и телевизията, защото нямало какво повече да се регламентира. Имало достатъчно ясни текстове, които ангажират операторите да информират гражданите, а и това било въпрос на професионализъм и морал на самите медии, въпрос на редакционна политика.
2. Институциите били реагирали съвсем адекватно, пък макар и със закъснение (???). Специални адмирации към публичната реакция на шефа на геофизическия институт при БАН (нищо че по сведения на журналисти, до 4.30 часа никой във въпросния институт не вдигал телефона, за да каже какво става!!!)
3. От телевизиите не трябвало да се очаква да информират, защото комуникационната култура предполагала човек да се информира в такива ситуации от радиото, а то (слава Богу!) беше на ниво. По време на земетресение хората трябвало да излязат навън, следователно – да слушат радио, а не да гледат ТВ.
4. Не можело да се сърдим на телевизиите, защото технологията при тях не позволява бърза реакция. Освен това ставало въпрос за непредвидена реакция (?) и било нужно време за организиране на екипи.
5. Липса на комуникационна култура и обществена истерия било да се информираме от Фейсбук и от чужди източници.
6. Все пак, СЕМ ще направи мониторинг на отразяването на събитието и ще прецени дали има някакви нарушения на професионалните норми и морал…

Не знам за Вас, но аз леко се притесних от тези постановки.

1. Продължавам да не съм убедена в достатъчността на регламентите, свързани с информирането при кризи. Някак трудно ми е да се доверя само и единствено на т.нар. „редакционна политика“, морал, етика и професионализъм, защото все по-рядко ставаме свидетели на тези неща. Пожелателният текст на чл. 51 от ЗРТ (БНТ и БНР да предоставят ефирно време на институциите при поискване) никак не ме успокоява като гражданин. Със сигурност, обществените медии трябва да бъдат задължени да поддържат мобилизационна готовност, да имат изградени системи за реакция при кризи, да формират спешни дежурни екипи и пр. Всичко това трябва да бъде ясно разписано в закона и вменено като задължение на операторите, особено на обществените такива.
2. Що за „адекватна“ реакция извадиха институциите, при положение че се събудиха два часа след труса? Чухте ли някоя от институциите да даде ясни указания на населението какво да прави или да не прави в първите минути след бедствието? Да съобщиш параметрите на бедствието (след като всички вече ги знаехме от чужди източници и от ФБ) и да обявиш, че предприемаш мерки за преодоляване на щетите, е реакция постфактум, която в никакъв случай поне аз не бих нарекла „адекватна“.
3. Какво трябва да очакваме от телевизиите, ако не да информират?! Явно имам дефицити в комуникационната си култура, но все си мисля, че е редно телевизиите, наравно с радиостанциите и информационните агенции да реагират достатъчно бързо и да информират адекватно, без излишна емоционалност, насаждаща паника (напротив – трябва да се стремят да не допускат паника!). В конкретния случай до 4.30 часа телевизиите не даваха вид, че изобщо има някой от другата страна на ефира, а след като се събудиха, решиха за най-адекватно да всяват паника сред хората и просълзени водещи с драматични нотки в гласа си да показват бедствието по-голямо отколкото е. В следващите дни пък трябваше да четем апокалиптични заглавия за очаквани още по-страшни трусове, макар специалистите да обясняваха точно обратното. Но, кой всъщност се интересува от истината – важна е сензацията!
4.  Какво значи „непредвидена ситуация“ и технологична невъзможност за по-бърза реакция? Как една скромна като бюджет и човешки ресурс телевизия като „Канал 3“ успя за 15 минути да реагира на „непредвидената ситуация“, а на мастодонтите с много по-сериозни бюджети и възможности им трябваха два часа за реакция? И дали телевизиите не трябва предварително да имат готовност за реакция при „непредвидени ситуации“, вместо подобни ситуации да ги заварват по долно бельо?
5. За каква комуникационна култура можем да говорим, след като медиите през последните години направиха всичко възможно да пренасочат обществената комуникация към социалните мрежи? Защо хората все повече се доверяват на Фейсбук, вместо на традиционните медии? Естествената необходимост да получиш своевременно информация и липсата на такава в официалните източници неминуемо препраща хората към социалните мрежи. Това не е липса на комуникационна култура, а именно наличие на такава. Затова съм изненадана от твърдението на дълбоко уважавания от мен проф. Лозанов. За специалистите по комуникации, какъвто е и проф. Лозанов, е ясно, че информационният вакуум е предпоставка за увеличение на ефектите от една криза и че първо правило на кризисните комуникации е бързата информация.
6. Сигурна съм, че поне за да отчете дейност, СЕМ ще направи проучване на случая, но имам известни съмнения за резултата от въпросното проучване. Дано се окажа лош пророк, но най-вероятно изводите от въпросното проучване ще имат за цел да убедят целокупното население, че телевизионните оператори са действали съобразно възможностите си и при спазване на професионалните и етични норми, вкл. и съобразно медийното законодателство. А какво мислят хората, какви са коментарите (и в социалните мрежи, и в други алтернативни медии), е без значение за медийните корифеи. Казано по друг начин, „Кучетата си лаят, керванът си върви“ или „Като си пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша?“…

Личното ми убеждение е, че на събитията от последната седмица не трябва да се гледа със спокойствие и примиренчество, а трябва сериозно да се анализират и да се потърсят механизми за противодействие, така че да не се повтаря информационният хаос, на който станахме свидетели. Това, което се случи, трябва да ни е обеца на ухото и всички спешно трябва да си напишат домашното – и институциите, и законодателят, и медийният регулатор, и самите медии, а и всички ние.