Тежкото и мъчително боледуване на родните синдикати

18 юни 2006 г., в. Монитор

Има ли полза от съществуването на синдикатите? Отговорът на този въпрос e категорично “да”, защото те са важна и неделима част от функционирането на т.нар. гражданско общество. Призвани са да участват в изграждането на индустриалните отношения, бранейки интересите на хората на наемния труд.

Веднага обаче възниква втори, твърде логичен за нашата действителност, въпрос: “Нужни ли са ни синдикати във вида, в който съществуват у нас?”. Отговорът едва ли ще се понрави на някои защитници на “изконните права на трудещите се”.

Факт е, че с всяка изминала година се увеличава отливът на синдикална членска маса. Това в голяма степен е провокирано от липсата на достатъчно обществено доверие в профсъюзите. През годините на прехода профсъюзната дейност постепенно бе изхвърлена от приватизираните предприятия. Това рефлектира в липса на синдикални организации в частния сектор (най-вече в малките предприятия). За тези тенденции е писано и говорено много, но, за съжаление, същите тези синдикати не си правят необходимите изводи и не предприемат нищо за преодоляване на проблема.

А проблем определено има. И той не засяга само синдикалните централи, а всички нас. Защото боледува ли една брънка от демократичното устройство на държавата, каквато би трябвало да са синдикатите, боледува цялото общество.

За всяка болест има лек. Но преди да се назначи терапията, трябва да се диагностицира заболяването, да се изследват причините за него. В нашия случай те са много. И историята на заболяването е дълга.

Още в началото на 90-те години на миналия век, когато се пръкнаха днешните синдикати, беше заложен порочен модел за тяхното функциониране и участие в системата за социален диалог. Впрочем, моделът на социално партньорство у нас се появи де факто на празно пространство. Защото в условията на централизирано планово стопанство и тоталитарна държава нямаше място нито за социален диалог, нито за партньорство, нито за развитие на стабилни структури на гражданското общество, част от което са и организациите на работниците и на работодателите.

Непосредствено след 10 ноември 1989 г. КНСБ се самопровъзгласи за правоприемник на бившите Български професионални съюзи (БПС). По този начин унаследи тяхната членска маса (на практика всички трудещи се в България), но си осигури и сграден фонд, създаден с труда на всички български граждани. “Новата стара” синдикална централа захрани банкови сметки и се обзаведе с привилегиите, характерни за наследниците на всички тоталитарни организации, създадени и контролирани от бившата комунистическа власт. Натрупа и допълнителни доходи от отдаване под наем на предоставеното й имущество, без да има такова право по закон.

В началото на 1989 г. в противовес на казионните БПС се създаде независимата Конфедерация на труда “Подкрепа” (КТ “Подкрепа”). За съжаление, много бързо от организация, на която наемните работници гледаха като на алтернатива и с огромна надежда за бъдещето си, “Подкрепа” започна да се превръща в структура, срастваща се с държавното управление. Опитите на лидерите й да кадруват в централната администрация и по места, както и да участват непосредствено в политическия процес бързо доведе до разочарование сред членовете и отдръпването им. Така се стигна до разпада на КТ “Подкрепа”, започнал през периода 1991-1994 г. (при правителствата на Филип Димитров и на Любен Беров) и продължаващ и днес. Необходимо е да припомним, че от началото на 1989 г. досега несменяем лидер на профсъюза е д-р Константин Тренчев.

През 1991-1994 г. на основата на разпадащата се “Подкрепа” (която по това време наброяваше около 500 хиляди души!) се учредиха няколко синдикални организации от конфедеративен тип. Те “изсмукаха” голяма част от членската маса на КТ “Подкрепа” и КНСБ: Национален професионален съюз (НПС), Асоциация на демократичните синдикати (АДС), Общност на свободните синдикални организации в България (ОССОБ), Генерална централа на браншовите синдикати в България (ГЦБСБ), Народен профсъюз “Единство”, “Промяна” и др.

Успоредно със създаването на алтернативни синдикални конфедерации обаче се пристъпи към приемане на нови трудови и социални закони. Започна въвеждане на правила за легитимиране на профсъюзите. Новото законодателство имаше за цел да попречи на новоучредените организации да се утвърдят в синдикалното пространство. То осигуряваше права (респективно – гарантираше съществуването) единствено на КНСБ и КТ “Подкрепа”. С поредица от нормативни и поднормативни актове бяха приети критерии за представителност на организациите на работниците и служителите. Установи се процедура за тяхното “преброяване”, с която се осигуряваше достъпът им до Националния съвет за тристранно сътрудничество и други органи за партньорство.

Успоредно с това, беше уреден въпросът с разпределението на имуществото на бившите профсъюзи. То практически беше поделено отново само между КНСБ и КТ “Подкрепа”. Приети бяха също така редица закони, осигуряващи участието на синдикалните лидери в управлението на различни обществени фондове (Националния осигурителен институт, Националната здравноосигурителна каса, Фонд “Условия на труд” и др.). Техни представители се включиха в управителните органи на различни бордове, търговски дружества и пр., от които реализираха значителни лични облаги.

От 1994 г. чрез участието си в Надзорния съвет на НОИ двата синдиката започнаха да контролират имуществото на бившата фирма “Социален отдих”, притежаваща над 350 обекта – мотели, хотели, почивни станции и др., възлизащи по най-груба оценка на няколко милиарда лева (някои от тях вече са приватизирани).

С благословията на управляващите елити синдикатите бяха допуснати до процесите на масова приватизация КНСБ, например, създаде собствен приватизационен фонд – “Труд и капитал”. Това доведе до абсурдното положение профсъюзите да се явяват, от една страна, защитници на интересите на наемните работници, а от друга – да бъдат работодатели, собственици на предприятия.

Освен това, те пряко или косвено лобираха за различни икономически субекти. Застанаха на входа и изхода на редица предприятия, като по този начин си осигуриха пряко участие в разпределението и изземването на тяхната печалба. Използваха прикритието на колективните трудови договори, за да узаконят участието си в източването на предприятията.

Така в очите на своите членове и на цялото обществото синдикатите се превърнаха в търговски дружества, в структури, удовлетворяващи личните и бизнес интереси на синдикалния елит в центъра и по места.

В резултат от всичко казано дотук, КНСБ и КТ “Подкрепа” се превърнаха чрез предоставената им мощ в политическа сила, която “управлява” страната, без да е участвала в избори и без да ги е печелила. Лидерите на двете организации назначаваха министри: Иван Нейков (бивш зам.-председател на КНСБ) стана министър на труда и социалната политика в кабинета на Иван Костов; Евгени Матинчев (експерт в “Подкрепа”) – министър на труда и социалната политика и вицепремиер в кабинета Любен Беров; Валентин Карабашев (депутат, предложен от К. Тренчев) – министър на икономиката от същия кабинет; Ренета Инджова (председател на партията Демократичен алианс, близка до “Подкрепа”) – служебен министър-председател; Олег Чулев (бивш секретар на “Подкрепа”) – председател на Агенцията по заетостта по времето на Иван Костов и много други.

Като връх на синдикалния цинизъм може да се определи и фактът, че въпреки множеството закани за протестни действия двата представителни синдиката, и особено КНСБ, винаги са демонстрирали (явно или прикрито) топли отношения с управляващите, независимо от политическия им цвят. Именно това двуличие им донесе както значителни материални облаги, така и загуба на обществено доверие и отлив на членска маса. Това са характерни черти на дълбоката криза, в която са изпаднали.

Огромна “заслуга” за тези процеси имаха управляващите до момента политически елити. Те целенасочено подпомагаха приемането на такова трудово и социално законодателство, което да съответства на интересите на синдикалните върхушки. Никое от досега управлявалите правителства не показа воля и желание да приеме ясни параметри на социалния диалог и да регламентира прецизно условията и критериите за участие на синдикалните организации в него. (Впрочем, така се случи и с работодателските съюзи, но това е предмет на друг анализ).

На последния митинг на КНСБ лидерът на конфедерацията д-р Желязко Христов заяви, че показва жълт картон на управляващите. Ако някой трябва да раздава жълти картони, то това наистина трябва да са хората на наемния труд, но преди да стигнат до управляващите, тези жълти картони трябва да бъдат одобрени от синдикалните централи. Защото правителствата управляват най-много по четири години, а профсъюзните велможи са несменяеми повече от десетилетие и явно вече се чувстват незаменими.

Последната синдикална фиеста беше поредната безцелна демонстрация. Тя нямаше конкретен повод. Отново чухме изтърканите, клиширани лозунги, които слушаме вече 15 години на традиционните пролетни и есенно-зимни митинги. Отново видяхме неизменните атрибути – бос работник, чучело, свирки, кречетала… Този театрално-бутафорен стил вече не стряска никой управляващ и не впечатлява никой отруден българин. Поредното чудо – дори не и за три, а за половин ден.

Вашият коментар

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Translate »